Направих няколко снимки на момчето, спазвайки точно указанията на баба му. Алекс поиска да ми покаже зеленчуковата градина на майка си, засадена с домати, марули и тикви, която — точно както очаквах — се оказа много добре поддържана. Тревата беше грижливо подстригана. А край стената на къщата, зад която е кухнята, растеше джоджен и розмарин. Щракнах Алекс още няколко пъти сред зеленчуците.
След като обиколихме целия двор, потеглихме към игрището на Уолингфорд и на бърза ръка разиграхме серия от удари като при истинска игра на бейзбол. После се запътихме към зоологическата градина, а накрая си направихме още една дълга разходка, хванати за ръка, покрай Зеленото езеро. Алекс очакваше с нетърпение предстоящия карнавал и не можеше да проумее какво ми пречи да остана за откриването му. Знаех какво ще последва и събрах сили.
— Защо винаги трябва да си тръгваш? — попита ме той, а аз така и не успях да измисля задоволителен отговор. Внезапно в гърдите ме прониза вече добре познатата ужасна болка. „Какво не бих дал, за да бъда с теб, хлапе, през всяка минута от всеки ден в годината“, това ми се искаше да му кажа.
— Просто така трябва, приятелче — измърморих аз. — Но скоро пак ще дойда. Знаеш, че изпълнявам обещанията си.
— Само защото си полицай ли? — продължи синът ми с въпросите. — Затова ли трябва да си тръгваш?
— Да, отчасти и заради това. Просто такава ми е работата. Нали трябва да изкарам пари за видеокасетофон, за пасти и за разни лакомства.
— А защо не си намериш друга работа? — не отстъпваше Алекс.
— Ще обсъдя това — обещах му аз. И не лъжех, наистина го обмислях. Напоследък дори се бях замислил за цялата си полицейска кариера. Дори го бях споделил с моя личен лекар.
Накрая, към два и половина, свърнахме по обратния път към къщата му — реставрирана викторианска постройка, боядисана в тъмносиньо с бели кантове, в отлично състояние. Много е уютна и просторна, така че — длъжен съм да го призная — е чудесно място, за да отраснеш, ако си дете. Както впрочем е в целия Сиатъл.
А от своята стая синът ми разполагаше дори с изглед към Каскадните планини. Какво повече би могло да иска едно дете?
Може би баща, който да бъде около него за постоянно, а не само през няколко месеца?, тъжно си рекох аз.
Кристин ни чакаше на предната веранда и топло ни поздрави. Такава промяна от последната ни среща при адвокатите във Вашингтон. Дали можех да й вярвам? Предполагам, че нямах друг избор.
Алекс и аз най-после си разменихме последните прощални прегръдки на тротоара. Направих още няколко снимки, за да ги покажа на баба му и на децата.
Тогава синът ми и Кристин изчезнаха вътре, а аз останах отвън, самотен, бавно крачещ към колата, която бях наел на летището, с ръце, напъхани дълбоко в джобовете на панталоните. Чудех се за какво беше всичко това. Моят малък син вече ми липсваше ужасно и се питах дали винаги ще изпитвам такава силна болка, макар да знаех отлично отговора.
7.
След посещението ми при Алекс в Сиатъл взех полета на юг към Сан Франциско, за да прекарам известно време в компанията на Джамила Хюз, инспектор към отдел „Убийства“ от местното полицейско управление. Двамата се срещахме редовно от една година насам. Джам ми липсваше и имах нужда да бъда с нея. Тя умееше да повдига духа ми.
През повечето време от пътуването слушах чудесните вокали на Ерика Баду, а после и на Келвин Ричардсън. Те също умееха да ме настройват оптимистично. Дори бяха още по-добри.
Щом самолетът се приближи до Сан Франциско, имахме възможността да се насладим на удивително ясната гледка на моста Голдън Гейт и на небостъргачите, извисяващи се в небето. Забелязах познатите ми силуети на Ембаркадеро и Транс Америка, след което престанах да се взирам в очертанията на града. Нямах търпение да видя Джам. Бяхме се сближили, откакто заедно разследвахме едно убийство. Единственият проблем беше, че живеехме на две различни крайбрежия. Харесвахме градовете и работата си, та все още не бяхме измислили как ще се справим с този проблем.
От друга страна, се чувствахме прекрасно, когато бяхме заедно. Видях искрената радост, изписана върху лицето на Джамила, щом я зърнах край изхода на терминала в международното летище в Сан Франциско. Бе застанала пред Норт Бийч Дели, усмихната, размахваше ръце високо над главата си и подскачаше. Тя винаги излъчваше такава заразителна жизненост.