Усмихнах й се. Почувствах се по-добре, още щом я зърнах, винаги така ми действаше. Днес бе с кожено яке, светлосиня тениска и черни джинси. Вероятно бе тръгнала за летището направо от работата. Ала дори и тъй изглеждаше чудесно.
Беше си сложила червило, а също и парфюм, както разбрах малко по-късно, когато я обгърнах с двете си ръце.
— Толкова ми липсваше — прошепнах й аз.
— Тогава ме дръж по-здраво, прегръщай ме, целувай ме — отвръщаше ми тя. Сетне попита: — Как е момчето ти?
— Вече е пораснал, станал е по-умен и по-забавен. Наистина е прекрасно дете. Обичам го това малко хлапе. Той вече ми липсва, Джамила.
— Зная, че ти липсва, бебче. А сега ме прегърни както само ти умееш.
Вдигнах Джам от пода и я завъртях около себе си. Макар да бе висока метър и шестдесет и два и да не бе от най-слабите, с лекота я задържах в прегръдката си. Забелязах, че хората наоколо ни гледаха и повечето от тях се усмихваха. Пък и защо да не се усмихват?
В този момент мъж и жена в черни костюми се приближиха към нас. Какво означаваше това?
Жената протегна значката си, за да видя отблизо: ФБР.
О, не. Не! Само това не.
8.
Изпъшках и внимателно се отделих от Джамила, сякаш правехме нещо нередно. Цялата ми радост и вълната от щастие, обливала ме допреди миг, сега се изпариха буквално за секунди. Просто така — изведнъж! Имах нужда от почивка, но явно този път нямаше да я получа.
— Аз съм агент Джейн Матюс, това е агент Джон Томпсън — обясни ми жената и посочи с ръка към един тридесетина годишен блондин, който още не бе приключил с дъвчене на шоколада „Жирардели“. — Никак не ни е приятно точно сега да ви прекъсваме, сър, но сме изпратени да ви посрещнем от самолета. Нали вие сте Алекс Крос? — уточни тя.
— Да, аз съм. А това е инспектор Хюз от полицията на Сан Франциско. Можете да говорите пред нея — уверих ги.
Агент Матюс поклати глава.
— Не, сър. Опасявам се, че не мога.
Джамила ме потупа окуражително по ръката.
— Няма нищо, всичко е наред. — След тези думи тя си тръгна, оставяйки ме с двамата агенти. Стана точно противоположното на това, което желаех — исках те да си тръгнат, и то далеч, много далеч от мен.
— Какво означава всичко това? — попитах агент Матюс. Макар вече да предусещах, че се е случило нещо лошо, което бе обичаен проблем в професията ми.
Директорът на ФБР Бърнс разполага с моето разписание и маршрут за придвижване по всяко време, дори и когато не бях дежурен, което на практика означава, че аз непрекъснато съм дежурен.
— Както ви казах, сър, наредиха ни да ви посрещнем на летището. А после да ви качим на самолет за Невада, където е възникнала аварийна ситуация. Един малък град е бил бомбардиран. Или по-точно: изтрит от картата на земята. Директорът поиска да се явите там преди около час. Опустошението е ужасяващо.
Поклатих глава, обзет от страшно разочарование, измъчван от безсилието си. Докато се приближавах към Джамила, имах чувството, че в гърдите ми е зейнала огромна дупка.
— В Невада е имало бомбардировка, казали са го по новините. Трябва да отида — обясних й аз. — Но ще се върна при теб веднага щом мога. Съжалявам. Нямаш представа колко много съжалявам.
Лицето й помръкна.
— Разбирам — промълви тя. — Естествено, трябва да заминеш. Върни се, щом можеш.
Опитах се да я прегърна, но Джамила се отдръпна от мен и само тъжно махна с ръка. После се обърна и излезе навън, без да отрони нито дума. Знаех, че току-що бях изгубил и нея.
9.
Обхождах с очи цялата околност, но ландшафтът долу си оставаше все същият — дотолкова опустошен, че изглеждаше сюрреалистичен. Намирах се на борда на частен самолет, излетял от Сан Франциско до мястото, наречено Уелс, някъде в щата Невада.
По-късно ме прехвърлиха на един от хеликоптерите на ФБР и накрая с него се добрахме до онова, което доскоро се е наричало Сънрайс Вали.
Опитвах се да не мисля за малкия Алекс, нито дори за Джамила, обаче поне засега нищо не се получаваше. Може би щях да успея, ако най-после стигна до бомбардирания град? Когато отново се заема с работата си, в центъра на цялата бъркотия.