Съдейки по това как местните агенти се размотаваха наоколо и сумтяха недоволно, скоро стигнах до извода кое ги правеше толкова нервни и раздразнителни: моята репутация и фактът, че съм изпратен тук чак от Вашингтон. Директорът Бърнс ясно им бе дал да разберат, че аз съм един от най-печените му кадри за справяне с всякакви аварийни ситуации, та дори и нещо повече — в подобни случаи аз съм неговият най-надежден експерт. Нямаше да докладвам във Вашингтон, но местните агенти не го знаеха. Пък и откъде можеха да се досетят?
Полетът с хеликоптера от Уелс до мястото на бомбардировката ни отне само десет минути. От въздуха можах да огледам зоната на поражението, осеяна с аварийни прожектори, обкръжаващи цялото Сънрайс Вали или поне това, което бе останало от него. А то никак не бе много, защото цялото градче на практика бе пометено. Още се виеше дим, но поне от въздуха никъде не се виждаше огън — може би понеже не бе останало нещо, което да може да гори.
Беше малко след осем вечерта. Какво, по дяволите, се бе случило там долу? И защо някой ще си прави труда да се набърка в такава каша, само и само за да унищожи с един замах някакво си невзрачно селище като Сънрайс Вали?
Информираха ме за станалото, още щом стъпих на земята след кацането на хеликоптера на ФБР. За нещастие не разполагаха с кой знае каква информация. Към четири часа този следобед местните жители — с изключение на един мъж, застрелян на място — били „евакуирани“ от някаква военна част, която поне привидно принадлежала към националната гвардия на Съединените щати. Хората от градчето били отведени с камиони към една местност на шестдесетина километра оттук. Намирала се по средата на пътя до Елко — най-близкия по-голям град. За тяхното местоположение някой съобщил на щатската полиция в Невада. Но когато оттам изпратили полицейски коли, за да помогнат на изпадналите в беда обитатели на Сънрайс Вали, от военните камиони и джипове вече нямало и следа. Също както и от градчето Сънрайс Вали — буквално изтрито от картата на щата Невада.
Не заварих нищо тук, освен пясък и камъни. Виждах около себе си противопожарни коли, влекачи, а може би и към половин дузина полицейски хеликоптери, към които се присъедини и нашият. Обаче още не се бяхме приземили, когато започнах да надявам противогаза и облеклото за химическа защита.
За бога, какво бе станало тук?
Учение по защита от бойни отровни вещества?
Или истинска война?
Възможно ли беше това в този ден и в този век? Разбира се — беше!
10.
Това бе може би най-плашещата гледка, на която съм бил свидетел, откакто служа като офицер в полицията — пълно опустошеше, при това без никакви видими причини или основания.
Веднага щом се приземихме и изскочих от хеликоптера, бях комплектуван с всички приспособления към противохимическото защитно облекло, включително и противогаз. Гумената маска се оказа чудесна, майсторски изработена, с двойни окуляри за очите и вътрешно монтирана тръба за пиене на освежаващи течности. Чувствах се като герой от някой роман на Филип К. Дик4. Но не за дълго. Веднага щом съзрях, че двама офицери от полицията крачеха наоколо без противогазите си, аз смъкнах и моя.
Скоро след пристигането ми направихме вероятен пробив. Двама алпинисти забелязали някакъв мъж, който снимал експлозията с видеокамера. Имал подозрителен вид и единият от катерачите побързал да го фотографира. Освен това успели да заснемат и няколко сцени от евакуацията на Сънрайс Вали.
Двама от нашите агенти още разпитваха алпинистите. Аз също исках да поговоря с тях веднага след като агентите приключеха. За нещастие местните ченгета първи се добраха до свидетелите и ги задържаха до пристигането на шефа на полицията. А той се забави, защото точно в този ден бил заминал някъде на лов.
Когато най-после се появи в стар и очукан додж „Поларис“, веднага се нахвърлих върху него, без дори да дочакам да излезе от колата:
— Шефе, твоите хора разполагат с важна улика и ние трябва на всяка цена да я получим! — Говорех натъртено, но все пак не смеех да повишавам тон на този мъж със закръглен корем, вероятно прехвърлил шестдесетте. Ала той несъмнено схвана накъде биех. — Разследването вече се поема от федералните служби. Аз представлявам тук както ФБР, така и Агенцията за националната сигурност. Губим ценно време заради твоите хора.
За негова чест той не изчака втора покана и моментално се разкрещя на подчинените си: