Срещата се проведе в тържествено обзаведената парадна зала. Отново се запитах какво правя тук, сред тази пищна обстановка. От ФБР бяха решили да ме изпратят тук, тъй като имаше някакъв шанс да помогна с нещо на разследването благодарение на познанията ми като експерт по криминална психология, при това със солиден опит от работата ми в отдел „Убийства“ към вашингтонската полиция. И всичко това, защото тук се бе случило нещо трагично, което е било свързано с някогашния престой на Вълка в Париж. Все още нямахме никаква представа какво би могло да бъде то.
В голямата зала бяха подредени много маси в П-образна форма, покрити с фин бял плат. На триножници край тях бяха поставени осветени пана с карти на Европа, Близкия изток и Съединените щати. По тези карти всичките градове мишени бяха оградени с дебел червен молив. Грубо и явно набързо надраскани кръгове, но пък за сметка на това — силно въздействащи.
По стените бяха включени поне дузина — а може би и повече — телевизионни монитори. Обстановката наистина потвърждаваше големия напредък на модерните комуникационни системи за телеконферентни връзки. Имаше още повече сиви и сини костюми от обичайното за подобни срещи на високо ниво, повече важни личности, повече демонстрация на власт и могъщество. Кой знае защо най-силно впечатление ми направиха няколко чифта очила от титаний, без рамки. Нали французите неизменно, независимо от обстоятелствата, държаха да са в тон с най-изисканите модни тенденции…
По големите екрани на мониторите, монтирани на стените, се изреждаха сцени на живо от Лондон, Париж, Тел Авив и Вашингтон. Белязаните градове тънеха в тишина. По улиците се виждаха предимно полицейски и военни патрули. Етиен Марто се приближи и се настани на стола до мен. Мартин Лодж обаче вече се бе върнал в Лондон.
— Реално погледнато, какви са според теб нашите шансове тук, в Париж, Алекс? — попита ме Етиен.
— Вече не знам какво става, никой не знае. Може би сме успели да ликвидираме най-важната терористична група в Париж. Но се опасявам, че всичко това е прелюдия към крайния срок, който изтича днес. Вълка е наясно колко ще ни бъде трудно да си съставим достоверна обща картина за случващото се. Защото нещо е станало с него тук, в Париж, но все още не знаем какво. Така че, времето ни изтече… Прецакани сме.
Внезапно Етиен Марто се изправи от стола си.
— Боже мой! Та това е президентът Дебоне!
88.
Арамис Дебоне, президентът на Франция, изглеждаше към петдесет и пет годишен и бе облечен извънредно изискано въпреки тревожния повод за срещата. Дори можеше да се каже, че бе подбрал прекалено строго облеклото си. Слаб, стегнат мъж, с леко посребрена коса и тънко очертани мустаци, той също носеше от онези скъпи очила без рамки. Правеше впечатление на спокоен и уравновесен държавник, напълно способен да контролира емоциите си. Или поне на мен така ми се видя, докато крачеше забързано, за да заеме почетното място в залата, след което веднага започна да говори. Преди това надвисна такава плътна тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе.
— Както всички знаете, от много години съм посветил усилията си на укрепването на реда и законността в държавата с помощта на правната ни система и нашите полицейски сили. Затова искам да ме изслушате сега много внимателно. Желая също да бъда заедно с вас през тези последни минути, оставащи до крайния срок. Имам важни новини. Парите са събрани. Тук, в Париж, както и в Лондон. Също и в Тел Авив, с помощта на много приятели на Израел. Цялата сума ще бъде прехвърлена след три и половина минути, което е приблизително пет минути преди изтичането на крайния срок. Искам да благодаря на всички присъстващи в тази зала, както и на онези служби, организации и ведомства, които представлявате. За безкрайните часове упорит и напрегнат труд, за личните жертви, понесени от вас, без никой да е настоявал за това, за героичните ви усилия и невероятната ви храброст. Ние направихме най-доброто, на което бяхме способни, но което е още по-важно: ние ще преживеем тази криза. Рано или късно ще се доберем до тези безмилостни копелета! Ще пипнем Вълка, най-жестокия от всички тях.
На стената зад президента бе окачен златен часовник в стил ампир. Всички бяхме вперили погледи в него.
Точно в пет часа и петдесет и пет минути парижко време президентът Дебоне обяви:
— Парите се превеждат в момента. Ще стане за броени секунди… Добре, свърши се! Всичко би трябвало да приключи. Ние ще бъдем добре. Моите поздравления към вас и най-искрени благодарности.