От всички страни на огромната зала се дочуха въздишки на облекчение. Хората си разменяха усмивки, ръкуваха се, а някои дори се прегръщаха.
И тогава отново зачакахме. По навик.
Чакахме някакво съобщение от Вълка.
Както и последни новини от другите градове, белязани като смъртоносни мишени — Лондон, Париж, Тел Авив и Вашингтон.
Последните шестдесет секунди преди крайния, фаталния, срок изтекоха невероятно бавно и мъчително, макар че откупът вече бе изплатен. Не можех да върша каквото и да било друго, освен да следя със затаен дъх влудяващото пълзене на голямата стрелка на часовника. Накрая се помолих безмълвно за оцеляването на моето семейство, за хората от градовете мишени, за целия свят.
Вече беше шест часът в Париж и Лондон, дванадесет — във Вашингтон, седем — в Тел Авив.
Крайният срок отмина. Но какво означаваше това, наистина ли вече бяхме в безопасност?
Все още по екраните на мониторите не се забелязваха никакви ясни признаци за настъпили промени в останалите набелязани градове. Видеоканалите не излъчваха никакви кадри за експлозии и разрушения.
Нямаше и телефонно обаждане от Вълка.
Изминаха още две минути.
После още десет.
И тогава страховита експлозия разтресе залата. И света.
Пета част
Избави ни от злото
89.
Бомбите не бяха ядрени, но достатъчно мощни, за да причинят масивни разрушения. Избухнаха в Първи квартал на Париж, разположен близо до Лувъра. Цялата тази зона, заедно с улиците, парковете и сградите, бе напълно изравнена със земята. Около хиляда души се разделиха с живота си още в първия миг на взрива. Ужасяващата експлозия бе чута и усетена от цял Париж.
Самият Лувър не бе пострадал чак толкова много, но участъкът между трите улици — „Рю дьо Маренго“, „Рю дьо л’Оратоар“ и „Рю дьо Бейьо“ — беше почти напълно разрушен. Както и най-близкият мост на Сена, който за щастие не бе от най-големите във френската столица.
Мост, още един мост. Този път в Париж.
Не последва нито дума от страна на Вълка. Той не пое отговорността за този безсмислен варварски акт, но и не отрече участието си в него.
Явно не изпитваше нужда да обяснява своите действия.
Мислеше се за бог.
Имаше и други, също толкова свръхнадменни и самоуверени личности, работещи в нашите правителствени служби във Вашингтон, както и в националните медии, които бяха убедени, че наистина могат да предвиждат всичко, което в близко бъдеще ще се случи. И то само защото си въобразяваха, че знаят какво се е случило в миналото. Според моите подозрения същите бяха управляващите и в Лондон, Париж, Тел Авив, както и навсякъде другаде по света. Всичките тези доста интелигентни, а може би и добронамерени хора, които гръмко декларираха: „Това не може да стане“, сега вероятно бяха изпаднали в шок.
Вече никакви прогнози нямаха смисъл. Всичко можеше да се случи и рано или късно наистина щеше да стане. Ние, хората, очевидно не ставаме по-мъдри, а само по-налудничави, докато накрая напълно ще загубим разсъдъка си. И ще станем опасни за самите себе си.
Невероятно, непоносимо опасни.
Мислех си за тези неща, изпаднал в мрачно настроение по време на обратния полет от Париж към Америка. Една ужасна трагедия се бе случила! Вълка бе победил, ако това въобще можеше да се нарече победа. Дори нямаше и истинска битка…
Един луд, но неимоверно могъщ руски гангстер бе възприел тактиката на тероризма или поне така изглеждаше. Той се бе оказал по-добър от нас — по-организиран, по-хитър и далеч по-брутален, когато преследваше яростно желаните си цели. Дори не мога вече да си спомня кога за последен път бяхме постигали някаква, макар и незначителна, победа в борбата ни срещу Вълка и неговите помагачи. Явно беше по-умният от нас.
Само се молех всичко това вече да е свършило. Но дали бе така, или беше поредното затишие пред буря? Не ми се искаше дори да си мисля за подобна възможност.
Прибрах се у дома в четвъртък следобед, малко преди три. Хлапетата се бяха върнали, а Нана въобще не бе напускала Пета улица. Настоях аз да приготвя вечерята, бях толкова категоричен, че никой не се опита да ме спре. Тъкмо от това се нуждаех: да сготвя нещо вкусно за ядене, да си побъбря с Нана и с хлапетата. Да раздам и получа куп топли прегръдки. Да изтрия от съзнанието си спомена за случилото се в Париж, за Вълка, за всякаква полицейска работа.