— Освен това сме дошли тук, за да заловим един масов убиец, напълно лишен от съвест — отбелязах аз, — а не някой остроумен и очарователен апаш, спускащ се от покривите на сградите, какъвто игра във филма актьорът Кари Грант.
— Да, и това е истина. Но няма да е зле да ми помагаш да се съсредоточа върху шофирането, Алекс — промърмори Санди. Ала аз бях спокоен, защото тя винаги, независимо от обстоятелствата, си оставаше концентрирана само върху задачата, която изпълняваше в момента. Ето защо двамата с нея се погаждахме тъй добре.
Имението на Аглионби се намираше откъм западната половина на Кап Фера във Вилфранш сюр Мер. В тази курортна местност — докато пътувате по магистралата D-125, известна също като Кръговия крайбрежен булевард — често можете да се натъкнете на великолепни имения, вили и градини, скрити обаче зад високи каменни огради. След нас бавно се нижеха около половин дузина коли и микробуси, които без съмнение също ловяха окото. Един яркосин ролс-ройс, със свален покрив, управляван от красива блондинка със слънчеви очила и пъстро шалче около шията, се изниза от едно имение. На терасата на „Трай Отел дьо Кап Фера“ се излежаваха по шезлонгите туристи, решили да се възползват от щедрите ласки на силното южно слънце. Накрая вниманието ми бе привлечено от плувен басейн, издълбан насред скалата, надвесена над плажа Писин дьо Солей.
— Алекс, не мислиш ли, че ни пратиха за зелен хайвер? — попита ме Санди с леко тревожен тон.
— Длъжни сме да проверим. Улучваме и пропускаме, преследваме и поставяме капан. В случая имам добро предчувствие — може и да изскочи нещо. Мосю Аглионби все трябва да е свързан по някакъв начин с цялата тази история.
И така, бях обнадежден. Открихме страхотно много пари в сметката на Корки Ханкок, като по-голямата част от тях бяха постъпили в банката в Цюрих съвсем наскоро. Но какво знаеше той в действителност за Вълка? И кой въобще знаеше нещо за него?
Най-после съзряхме имението, което търсехме, и Санди го подмина.
— Сега ще те пипнем, кучи сине! — гневно процеди тя. — Аглионби? Възможно ли е да е Вълка? Защо пък не?
— Който и да живее в това имение, със сигурност не страда от липса на пари. Господи, кога ли ще се насити хорската алчност?
— За човек, притежаващ някой и друг милиард долара, това е по-скоро скромно убежище. При богаташите не става въпрос за къща, а за къщи. Пръснати по най-хубавите места — Ривиерата, Лондон, Париж, Аспен…
— Сигурно е така, щом го казваш. Лично аз никога не съм имал един милиард долара. Нито пък вила на Ривиерата.
Въпросното местенце беше една окъпана от слънцето вила в средиземноморски стил, бледожълта, с бели линии по фасадата, с прекрасни балюстради. Всички дървени капаци на прозорците бяха плътно затворени, явно за да предпазват обитателите от жарките лъчи на обедното слънце. Или може би стопаните просто не искаха да бъдат видени? Четири етажа, някъде към тридесетина стаи — с една дума, истински малък Версай.
Но засега ние се интересувахме само от това дали ще можем да надникнем вътре. Както го бяхме планирали предварително, се настанихме в един малък хотел, издигащ се съвсем близо до морския бряг. Решението бе взето от шефовете на местната полиция с оглед да се подсигури подход към имението на Аглионби откъм южната посока. Вече бяхме разузнали, че понастоящем имението пустееше, като се изключи, разбира се, многобройният обслужващ персонал. Трябвало да се облечем и представим като градинари и домашни помощници. Начало на операцията — утре.
Санди и аз търпеливо изслушахме плана, докато ни го обясняваха най-подробно, стъпка по стъпка. Накрая се спогледахме: Не и този път!
Пръв заговорих аз:
— Влизаме тази нощ. Със или без вашата помощ.
107.
Решението да атакуваме директно беше подкрепено с ентусиазъм от колегите от централата на Интерпол и дори от шефовете на френската полиция в Париж, които непрекъснато поддържаха тесни контакти с Вашингтон. Искаха да заловят Вълка не по-малко от целия останал свят. Този път, за разнообразие, всичко ставаше много бързо, както през целия следобед, така и привечер. Аз щях да участвам в нападението. Също и Санди.
Атаката бе планирана така, все едно Вълка наистина се намираше вътре във вилата. За целта по възловите позиции, от всички страни на имението, бяха разпределени седем екипа от по двама снайперисти, с кодирани названия за радиовръзката: бели (това бяха атакуващите от север), червени (от изток), черни (от юг) и зелени (от запад). Не остана нито една врата и нито един прозорец, които да не бяха взети под прицел, като на всеки стрелец беше разяснена подробно конкретната мишена. В сравнение с останалите атакуващи отряди именно снайперистите бяха залегнали по-близо към имението. Нашите очи и уши.