Поне досега нямаше никакви признаци, че присъствието ни е било засечено от обитателите на имението.
И докато снайперистите заемаха позициите си, ние — хората от Интерпол, от ФБР, от френската армия и полиция — се преобличахме в бойните униформи: черни бойни костюми „Номекс“, бронежилетки над тях, автомати и полуавтоматични путки МР-5. Целият терен се следеше от три хеликоптера, отдалечени на по-малко от една миля. Разбира се, при нападението хеликоптерите също щяха да се включат в помощ на сухопътните формирования. И така, не след дълго бяхме абсолютно готови и чакахме само зелената светлина. Обаче някои от нас, по-скептично настроените, мислеха, че операцията отново ще се отложи в последната минута — я заради политиците, я от внезапен страх сред командирите, я от друго непредвидено нещо.
Лежах, проснат на земята по корем, а до мен същата поза бе заела Санди Грийнбърг. Намирахме се на по-малко от стотина метра от главната къща в имението на мосю Аглионби. Започнах да се напрягам. Вълка можеше да е вътре в къщата; може би той беше Аглионби.
Вътре светнаха някакви лампи, но до полунощ по прозорците почти не се мяркаха хора. Охраната бе доста скромна — само двама пазачи.
— Потискащо тихо е там — промълви Санди. — Тази работа взе да не ми харесва, Алекс. Алармената инсталация е включена.
— Вече е почти два през нощта.
— Изненадан ли си, че ще атакуваме? — попита ме тя.
Аз се усмихнах:
— Не, не съм изненадан. Забрави ли, че френската полиция непременно иска да залови Вълка. Може би дори повече от нас. Но дали ще дадат заповед…
И тогава дойде сигналът за атака! Санди и аз бяхме причислени към втория атакуващ отряд, така че се затичахме към къщата, изчаквайки около четиридесет и пет секунди след атаката на колегите ни от първата вълна. Нахлухме вътре откъм задната страна, през кухнята.
Някой се вмъкна през прозорец на горния етаж. На пода заварихме един от двамата пазачи на имението, с ръце, извити на гърба и стегнати в белезници. Навсякъде подовете бяха хлъзгави заради много добре полирания мрамор. В средата на второто помещение, в което нахълтахме — оказа се огромен хол с четири камини, — видях голяма стъклена купа, оставена върху една от масите. Надникнах вътре, защото ми се сториха подозрителни черните предмети в нея.
Смокини, установих най-после по миризмата и се усмихнах на прекалената си мнителност.
После Санди и аз се затичахме по един дълъг коридор. Все още отникъде в къщата не бяха проехтели изстрели, но въпреки това се вдигна доста шум.
Добрахме се до централната всекидневна с размери и с обзавеждане, каквито могат да се видят само в някое посолство. Над главите ни висяха кристални полилеи, подът бе изцяло от фино полиран мрамор, а по стените в полумрака се мержелееха около дузина мрачни платна от френски и холандски майстори на четката.
И отново никаква следа от Вълка. Никакъв признак, че е обитавал или поне посещавал този дом, помислих си с горчивина аз.
— Тази зала за забавление ли е служила или за подписване на междудържавни договори? — попита ме Санди. — Алекс, защо не оказват никаква съпротива, какво става? Той тук ли е или не?
Изкачихме се по една вита стълба и тогава видяхме как френските войници измъкваха някакви мъже и жени от спалните на горните етажи. Повечето бяха по бельо, а неколцина — чисто голи. Никой не изглеждаше секси, но със сигурност всички бяха безкрайно изненадани.
Засега поне не бях видял нито един, който би могъл да бъде Вълка. Но откъде мога да знам как всъщност изглежда той? Може ли изобщо някой да знае това?
Разпитите започнаха без каквото и да било протакане още там, в коридорите. Къде е Вълка?… Кой е Аглионби?
Цялата къща, от тавана до мазетата, бе претърсена за втори път, при това най-старателно.
Накрая се установи със сигурност, че Марсел Аглионби не е в къщата си. Така ни осведомиха няколко от гостите. Бил по свой бизнес в Ню Йорк. Присъстваше само една от дъщерите му. Момичето просто поканило свои гости — неколцина приятели, на парти, макар че някои от тях изглеждаха двойно по-възрастни от нея. Баща й бил уважаван от всички банкер — тя ни се закле в това. Изключено било да е престъпник, а още по-малко Вълка.