Макар да беше от хората, които изобщо не би трябвало да пият, Никола пиеше много. Ала зависеше от случая. Няколко сутрини в месеца, вцепенена от гордост, оглушала от аспирин (и безразсъдна от погълнатите коктейли „Блъди Мери“), Никола обмисляше сериозна реформа: например само два колосални коктейла преди вечеря, максимум половин бутилка вино с храненето, а после едно-единствено уиски или дижестив преди лягане. Често дори се придържаше към новия режим до самото уиски или дижестив преди лягане, разбира се, включително и то, но времето за лягане изглеждаше толкова безкрайно далече. Преди лягането винаги имаше на дневен ред много крясъци или юмручен бой. А какво да кажем за периода след лягане или след първия сън, когато предстояха по няколко пристъпа от едно или друго? Така че тя винаги се проваляше. Предвиждаше как ще се провали (ето я в бъдещето, очевидно провалена), така че се проваляше. Сама ли пиеше Никола Сикс? Да, сама пиеше. Категорично. И защо пиеше сама? Защото тя беше сама. А сега беше сама нощем по-често, отколкото преди. Най-труден за изтърпяване се оказа онзи последен отрязък от време преди идването на съня, пътеката от дългия ден към още по-необятната нощ, мъничка смърт, когато съзнанието е още живо и пърхащо. И тъй, тя тропваше със засилка чашата върху кръглата маса; от уж обезмирисения пепелник се донасяше последен слаб полъх; а после със залитаща походка на прохождащо дете по сложна траектория се отправяше към омразната постеля. Така трябваше да свърши.
Другият край, истинската смърт, бе вече последното, което съществуваше в бъдещето и сега се разрастваше, докато тя се придвижваше напред да му се опълчи или да го приветства. Къде щеше да зърне убиеца, къде щеше да го открие – в парка, в библиотеката, в тъжното кафене, или пък щеше да мине покрай нея на улицата, полугол, с дъска през рамо? Убийството си имаше място, дата, дори и час: няколко минути след полунощ на трийсет и петия ѝ рожден ден. Никола ще потропва с токове в мрака по улицата без изход. А после – колата, ръмжене на спирачки, отворила се врата и убиецът (с лице в сянка и крик в скута, с протегната ръка, за да я дръпне за косата) ще каже: „Качвай се. Качвай се вътре“... И тя ще се качи.
Писано беше, нямаше мърдане. Убиецът още не беше убиец. Ала жертвата открай време си бе жертва.
Къде щеше да го открие, как щеше да го сънува, кога щеше да го призове? Във важната сутрин тя се събуди мокра от обичайните кошмари. Отиде право в банята и дълго лежа във ваната с ококорени очи и вдигната високо коса, прихваната с фиби. Във важните дни винаги се чувстваше обект на нечий изпитателен поглед – похотлив и гневен. Главата ѝ изглеждаше малка и някак сплескана, съпоставена с тялото ѝ, така гигантско във водата поради пречупването на светлината. Надигна се внезапно и драматично и направи пауза, преди да посегне към хавлиената кърпа. Стоеше гола насред горещото помещение. Устата ѝ беше с плътни устни, необичайно широка. Майка ѝ винаги бе казвала, че има курвенска уста. Като че имаше по един допълнителен сантиметър от всяка страна като устата на момиче клоун в порнографско списание. Само че бузите на такова момиче щяха да са боядисани в бяло, по-бяло от зъбите. А лицето на Никола беше мургаво и зъбите ѝ бяха с матов блясък и скосени навътре, сякаш за да балансират широките устни или все едно бяха засмуквани от ненаситна душа. Очите ѝ с лекота и готовност променяха цвета си на различна светлина, но в устойчиво състояние бяха наситенозелени. Тя носеше у себе си идеята за смъртта на любовта...
Погребението, кремацията по-точно, на която щеше да присъства този ден, не беше съществено събитие. Никола Сикс, която почти не познаваше и не помнеше покойната, бе принудена да прекара тягостен половин час на телефона, преди да изтръгне покана да присъства. Преди години починалата жена за кратко бе взела Никола на работа в антикварния си магазин. Бъдещата жертва прекара около месец или два в пушене на цигари в това безвкусно, подобно на пещера помещение в една пряка на Фулъм Бродуей. После внезапно престана да го прави. Никола запази неизменно този стил и на последвалите работни места, а техният брой никак не беше малък. Вършеше си работата, а после, след ескалираща серия от закъснения сутрин, четиричасови обеди и тръгвания преди края на работното време, общото мнение беше, че е подвела всички (ами че тя почти не се вясваше), и Никола просто не се връщаше повече. Винаги знаеше кога моментът е настъпил и специално подбираше деня, в който преставаше да ходи на работа. Фактът, че Никола знаеше как ще свършат нещата, вкарваше голямо напрежение във всяка работа, която поемаше – още от първата седмица, от първия ден, от първата сутрин... В по-далечното минало беше работила като коректор в издателство, сервитьорка в коктейлбар, телефонистка, крупие, туристически агент, модел, библиотекарка, куриер, връчващ телеграми с целувка, архивистка и актриса. Актриса – беше стигнала далеч в това поприще. Наскоро навършила двайсет, игра в театър с постоянна трупа, после в Кралския Шекспиров театър, в пантомими, снима се в няколко телевизионни постановки. Все още имаше куфари, пълни с театрални тоалети, и няколко видеокасети (бедното малко богато момиче, жизнерадостна младоженка, разголена сладострастница, прикрита от дим и воали). Актьорската работа ѝ действаше терапевтично, но пък драматичните роли още повече я объркваха. Най-щастлива бе във фарсовете и комедиите. Годината, прекарана в Брайтън, когато играеше главната роля в „Джак и бобеното зърно“, беше най-уравновесената в целия ѝ живот на възрастен човек. Това, че играеше мъж, като че ѝ помагаше. Изпълняваше ролята на Джак, облечена в къс блейзър и черен клин, с прибрана коса. Милиони майки се чудеха защо синовете им се прибираха така позеленели и трескави и си лягаха, без да вечерят. Ала после тя някак изгуби мярката и започна да пренася актьорските изпълнения в реалния живот.