Петнайсет минути по-късно, облечена за среща със смъртта, тя си повика черно такси, изпи две чаши черно кафе и жадно всмука черния тютюн на френска цигара.
В Голдърс Грийн освободи таксито, то се отдалечи и изгуби безвъзвратно. Тя знаеше, че ще се намери кой да я качи на връщане, по погребения винаги така става. Небето над червената тухлена сграда, в която влезе, бе достатъчно унило, та човек да е примирен, че се разделя с него. Както обикновено бе доста закъсняла, но остана непроницаема за бледите погледи, отправени към нея. Без опит да приглуши стъпките си невъзмутимо мина отзад и отиде до свободна пътека, от каквито нямаше недостиг. Покойницата не бе изпращана от многолюдно сборище. Това значи получаваше човек на изпроводяк: някакъв си тип в черен костюм с ексцентрични бакенбарди и бледност на онанист, провеждащ сектантски ритуал. Никола копнееше еднакво силно за цигара и за дежурните реплики, които се чуваха по такива места: за това колко кратък е животът, но пък пълен със страдания. Тя винаги необяснимо се вълнуваше – тъкмо затова и дойде – от зрелището, което предоставяха възрастните опечалени, особено жените. Горките овце, така зашеметени (природно зашеметени, може да се каже), също тъй надеждни като професионални оплаквачки, но прекалено добри в това, влагащи твърде много страст, с коси като бърсалки за прах от перушина, разтърсвани в конвулсии от жестока скръб, от своите си егоистични ужаси... Никола се прозя. Всичко наоколо носеше белезите на конкретна школа – бюстовете и табелките, и дървените ламперии, направени така, за да действат умиротворяващо. Почти не обърна внимание на дискретно плъзнатия ковчег, знаеше, че е празен, а тялото вече е стопено от огъня.
По-късно, на терена, където щяха да разпръснат праха (едър кос летеше ниско и под ъгъл спрямо подгизналата трева), Никола Сикс, извънредно блага като вид и изказ, обясни на неколцина интересуващи се коя е и какво прави там. Възрастните изпитаха утеха да видят такава благочестивост у сравнително млада жена. Тя огледа изпитателно присъстващите и прикри разочарованието, което почувства. На паркинга получи няколко предложения да бъде откарана с кола; спря се на едно, кажи-речи, напосоки.
Шофьорът, брат на зетя на починалата, я остави на Портобело Роуд, както беше поискала. Никола мило се сбогува с него и семейството му, подаде облечена в ръкавица ръка и получи благодарностите и признанието им за присъствието си. Чуваше ги дълго, след като колата беше потеглила вече, докато стоеше на улицата и нагласяше воалетката си. Такова приятно момиче. Колко любезно, че дойде. Каква кожа! Каква коса! По целия път на връщане Никола си бе мислила колко изискано ще седи цигара, бяла и кръгла, между пръстите ѝ в черна ръкавица. Само че беше свършила цигарите, защото ги пуши една от друга по пътя до Голдърс Грийн. Сега вървеше по Портобело Роуд и видя пъб, чието име ѝ хареса. „Телевизия и дартс“ гласеше надпис по-нататък върху боядисана табела, а към нея беше забодено парче картон с допълнението „И пинбол“. Небето над Лондон като че се скупчи точно отгоре ѝ, готово да затрещи...
Тя влезе в „Черния кръст“. Влезе в пъба и неговия сумрак. Усети как общата атмосфера в заведението сякаш прескочи един такт, когато затвори вратата зад себе си, но тя го бе очаквала. Лош би бил денят (а такъв нямаше да настъпи), когато влезеше в помещение с мъже, истински вонящ клозет като този, и не предизвикаше обръщане на глави в своята посока, изпъшквания или шушукане. Отиде право на бара, вдигна воалетката си с две ръце като младоженка, огледа главните актьори в сцената и мигом осъзна с болка, със замряло за миг сърце, с уверено разпознаване, че го е открила – своя убиец.