Когато най-сетне се върна в жилището си, Никола разположи своите дневници върху кръглата маса. Започна да пише необичайно изразително и подробно: щеше да е последният ѝ запис. Тетрадките, които използваше, бяха италиански, на кориците им имаше латински фрази... Сега те вече бяха изпълнили ролята си и тя се запита как да се отърве от тях. Историята не беше свършила, ала животът – да. Събра тетрадките на купчинка и се пресегна за панделка... „Намерих го. На Портобело Роуд, в заведение на име „Черния кръст“. Открих го.“
Като че Монтерлан беше казал, че щастието пише с бяло: думите не се виждат на страницата. Това всички го знаем. Писмото с чуждестранно клеймо, разказващо за хубаво време, приятна храна и удобно настаняване, въобще не е така забавно за четене, нито пък за писане, колкото писмо, описващо прогнили бунгала, дизентерия и дъжд. Кой друг освен Толстой е успял да накара щастието да затанцува върху страницата? Когато започна Глава 3 с описанието на Гай Клинч, ще трябва да обрисувам... хайде не щастие, но при всички случаи доброта. Няма да е лесно.
В мига, когато Кийт Талънт видя Никола Сикс, изпусна третата си стреличка. И изруга. Тежащото трийсет и два грама волфрамово острие беше проболо палеца на крака му... Хрумна ми, че бих могъл да извъртя една хубава игра на думи тук. Стрелата на Купидон или нещо от този род. Прободен от желание? Ала не желание бе онова, което Никола Сикс породи у Кийт Талънт. Или не на първо място желание. По-мощни бяха чувствата на алчност и страх. Гай Клинч, който се разоряваше на масата за пинбол, замръзна по средата на замаха, чу се как топката изтрака в улея. И после – тишина.
Докато се разиграваше сцената, аз, така да се каже, се размазах и стопих във фона. Естествено, нямах никаква представа какво придобива форма пред мен. Нямах представа ли? Е, може би бегло предчувствие. Много пъти ще се връщам към този момент в пъба. От мястото си край бара бях заинтригуван просто като наблюдател, но пък силно заинтригуван. Всеки пъб си има своята суперзвезда, своя герой, своя кръчмарски атлет и Кийт беше Рицаря на Черния кръст: на него се падаше ролята да се изпъчи и да влезе в контакт със смайващата посетителка. Длъжен бе да го стори за момчетата: за Уейн, Дийн, Дуейн, за Норвис, Шекспир, Плашилото, за бармана Годфри, за Гадняра Бърк, за Басим и Манджийт, за Богдан, Мачек, Збигнев.
Кийт действаше в името на мъжествеността. И в името на класата, разбира се. Да бе, още ги има. Голяма издръжливост показаха при всички исторически предизвикателства. Що за чудо е тая глупава отживелица? Класовият строй не ще и не ще да се оттегли от сцената. Мисля си, че и ядрен холокост няма да го засегне кой знае колко. Пълзящи през пропитата с йод пустиня, която някога е била Англия, хората още ще обръщат внимание на различните акценти и вирнатото малко пръстче, на момински имена и дали е „канапе“ или „отоманка“, на правилния маниер на ядене на хлебарка в обществото. Дали първо се отстранява главата, или се започва от крачката ѝ? Въпросът за класата изобщо не вълнуваше Кийт; не се бе замислял за нея като понятие; като атрибут на отминала епоха, каквато и да бе тя, никога не го бе тревожила. Кийт много би се учудил, ако му кажехте, че тъкмо класата е онова, което отравя всеки негов миг в будно състояние. Във всеки случай, на сублимно или друго някакво си ниво, тъкмо класата бе онова, което накара Кийт да включи трето действащо лице в своите отношения с Никола Сикс. Тя го подтикна да добави Гай Клинч. Или пък жертвата го стори. Може би тя имаше нужда от него. Нищо чудно да бе потребен и на двамата като един вид гориво.
А потребен ли е на мен? Да. Очевидно. И аз не можех без Гай, както и другите двама.
Тръгнах си от „Черния кръст“ някъде около четири следобед. Беше третото ми посещение. Имах нужда да съм сред хора, макар от повечето посетители човек да го побиваха тръпки, и се справях добре, напътстван от Кийт. Той ме запозна с поляците и с чернокожите братя или по-скоро ме разходи пред тях. Изигра с мен една игра на билярд. Показа ми как да измамя игралния автомат. Почерпих с не малко питиета и понесох безмилостни подигравки заради моите портокалови сокове, газирана вода и кока-кола. С риск за живота си ядох пай със свинска карантия и крачета. Дотук станах свидетел само на един истински бой. Невероятен вихър от удари с юмруци и с глави; на финала Кийт риташе подбрани места от проснато пред мъжката тоалетна тяло. По едно време Кийт дойде на бара, сръбна от бирата си и се върна да донарита онзи. Оказа се, че мъжът извършил провинението да пипа стреличките на Дийн. След като линейката дойде и си тръгна, Кийт се успокои.