– Не може да се гавриш със стреличките на човек – не спираше да повтаря почти просълзен и поклащаше глава. Хора се изреждаха да му носят шотове бренди. – С всичко друго, ама не и със стреличките.
Тръгнах си от „Черния кръст“ към четири следобед. Върнах се в апартамента. Седнах пред бюрото край еркерния прозорец в офиса, или кабинета, или библиотеката на Марк Аспри. Всъщност повече наподобява стая с трофеи. Истината е, че цялото проклето жилище е като един склад на трофеи. Докато вървиш от дневната към спалнята – имам предвид снимките с автографи и еротичните гравюри, – чудиш се защо просто не е заковал цяло съзвездие от жартиери по стените. Виж, тук трофеите са от друг характер. Тук си заобиколен от купи и почетни ленти, статуетки „Тони“ и „Гуги“, грамоти и дипломи в рамки. Славен и ценéн, както от критици, така и от медиите и академичните среди, Марк Аспри има почетни степени, четириъгълни шапки, три различни мантии от Оксфорд, Кеймбридж и Тринити Колидж в Дъблин. Трябва да разгледам книгите му, които са многобройни, в най-различни издания и на разни езици. Има също на унгарски и на японски.
Тръгнах си от „Черния кръст“ около четири следобед. Върнах се в апартамента. Седях и се чудех защо ми е така непосилно, защо не мога да пиша, защо нищо не ми хрумва. И тогава видях нея.
Пред еркерната библиотека на Марк Аспри има зелена площ с две лехи цветя (невзрачни цветя от казионен тип) и дървена пейка, където понякога сядат старци, излезли да ги духне вятър. Уви, на тази зелена площ за голямо съжаление (как го търпи Аспри?) има и контейнер за отпадъци: нищо скандално, не е някое сметище с вонящи боклуци и изхвърлени стари вани или кашони от мебели, просто подбрани ненужни вещи: списания, стари играчки, маратонки, чайник. Това е типично за Лондон: всеки опит за зелена площ сам по себе си сякаш привлича боклука. Самите цилиндри от стоманена мрежа за предпазване на фиданките напомнят един вид контейнер, така че хората тикат в тях кутийки от бира, използвани салфетки, вчерашни вестници. Във времена на масова дезориентация и тревожност... Но на това ще се върнем по-късно. Да продължим с историята. Момичето беше там: Никола, жертвата.
Седях зад огромното бюро на Марк Аспри – мисля, че дори кършех ръце. О, господи, тези окови! Вече двайсет години страдам от неспирното разочарование, че не пиша – признавам възможността, че може да е подсилено от натрапчивата демонстрация на изобилни успехи на Марк Аспри в тази област. Бях шокиран от дън душа да я видя, усетих лек тласък в сърцето, отвътре. Още беше с траурните си одежди, шапката, воалетката. В ръцете си с черни ръкавици държеше нещо масивно, вързано с червена панделка, опряла го бе на хълбок и го притискаше като за утеха, сякаш бе дете. После повдигна воалетката си и показа лицето си. Изглеждаше толкова... драматична. Напомняше жена вамп от реклама преди появата на тъпака от хеликоптер или от подводница с капсули ароматни соли за вана или с шоколадчета. Дали можеше да ме види при това ниско слънце зад нея? Не можех да разпозная, но си помислих: няма начин Никола да не знае. Тя е наясно точно как се пречупва светлината в стъклата на прозорците. Наясно е колко можеш да скриеш в стая без завеси, какви прелюбодеяния, какви чудовищни предателства...
Никола се обърна, олюля се леко, после възвърна равновесието си. Пусна своя товар в контейнера, обгърна рамене с кръстосани ръце и забързано се отдалечи.
Изчаках може би пет минути, които ми се видяха безкрайни. После слязох долу и прибрах подаръка си. Без да съм наясно с какво съм се сдобил, седнах на пейката и развързах панделката. Възхитително плътен женствен почерк, хаос, страховита интелигентност. Накара ме да се изчервя, сякаш ме бяха хванали да разглеждам порнография. Когато вдигнах поглед, видях част от Никола Сикс на десетина метра разстояние, разполовена от дървесен ствол – но не се криеше, а се бе втренчила в мен. Взорът ѝ излъчваше единствено яснота, пределна яснота. Направих жест, изразяващ готовност да върна онова, което държах. Ала след частица от секундата тя вече се отдалечаваше бързо под извитите клони на дърветата.
Боже, как ми се иска да можех да възпроизведа гласа на Кийт. Неговото „т“ е рязко и отчетливо. Кратък гърлен взрив, като първата наносекунда от кашлица или изхрачване придружава твърдото му „к“. Когато изрече „кощунство“, а той често го изрича, звучи като предсмъртно хъркане. „Месец“ при него се чува като „месест“. Вместо „теоретично“ е „третично“. „Добър“ изговаря като „топор“ или „стобор“. Човек лесно може да остане с впечатление, че Кийт Талънт е осемнайсетмесечен.