Всъщност постоянно трябваше да съм нащрек относно възрастта на персонажите ми. Мислех, че Гай Клинч е на около двайсет и седем. А той е на трийсет и пет. На Кийт Талънт му давах четиресет и две. В действителност е на двайсет и девет. Никола Сикс я смятах... Не, за нея винаги съм знаел на колко е. Никола Сикс е на трийсет и четири. Боя се за тях, толкова са ми млади. А междувременно времето си върши своята отколешна работа да кара всички да изглеждат и да се чувстват отвратително. Схванахте ли го това? А междувременно времето си върши своята отколешна работа да кара всички да изглеждат и да се чувстват отвратително.
Глава 3. Фонът
Гай Клинч беше добър човек – или във всеки случай приятен. Не изпитваше недостиг от нищо, а му липсваше всичко. Притежаваше несметно количество пари, отлично здраве, красива външност, ръст, интересен оригинален ум; и беше безжизнен. Нямаше нищо скрито-покрито при него. Гай имаше още и съпруга в лицето на Хоуп Клинч, която беше интелигентна, способна (домът им беше истински шедьовър), по американски ведра (и богата); помежду им безспорна връзка създаваше и дете... Ала когато той отвореше очи сутрин, нямаше... нямаше живот. Имаше само безжизненост.
Най-щастливото време в петнайсетгодишния брачен живот на Гай бе настъпило по време на бременността на Хоуп и то бе сравнително неотдавна. Тя достойно бе приела петдесетпроцентното намаление на коефициента си на интелигентност и за известен период Гай си имаше работа с интелектуално равна на него личност. Внезапно разговорите се насочиха към ремонт на дома, бебешки имена, преустройство на детската стая, розови дрешки за момиче и сини за момченце – цареше нежен материализъм, при който всичко си имаше своя смисъл. Къщата, която никога не оставаше без някой и друг строителен работник, сега гъмжеше от тях – викаха, ругаеха, тъпчеха наоколо. Гай и Хоуп живееха по график, диктуван от хормони. Изблик на хормони по повод завесите, друг по повод килимите. Нейното гадене премина. Все ѝ се ядеше картофено пюре. После дойде ред на хормона на гнездене: внезапно се пристрасти към шиене и бродиране. Като виждаха внушителните ѝ размери, съдържателите на сергии по Портобело Роуд (а нищо чудно и Кийт Талънт да е бил сред тях) я привикваха със строг и властен тон: „Насам, миличка, имам точно каквото ти трябва“. И Хоуп се ровеше чак до дъното на влажните кашони – топчета кадифе, парчета сатен. В осмия месец, когато мебелите бяха размествани из цялата къща, а Хоуп се настаняваше царствено пред телевизора с наедрялата си снага да кърпи и подшива (и да отронва от време на време: „Ама какво правя аз?“), Гай се почесваше по главата, консултираше се със сетивата си и прошепваше на себе си (като нямаше предвид бебето): „Идва... На път е“.
О, колко бе копнял за момиченце! В сумрака на частната клиника, най-скъпата, която успяха да намерят (Хоуп нямаше никакво доверие в медицинско обслужване, чиято цена не се простираше до порядъка на четирицифрени числа: обичаше подробни фактури, където без никакво чувство за хумор бяха включени всяка книжна салфетка и препечена филийка; не проявяваше грам търпимост към евтините сутерени и налудничавия персонал на болниците, работещи по Национална здравна каса), Гай доста дълго крачи, притеснява се, че и подремна, докато титулувани специалисти надникваха след обеди в приятелски кръг или се отбиваха на път към игрището за голф. Момиченце, момиченце, най-обикновено мъничко момиченце – Мери, Ана, Джейн. „Момиче е“, фантазираше си как казва по телефона (на кого, и той не знаеше). „Два килограма и седемстотин грама. Да, момиче. Без малко три килограма.“ Искаше да е до жена си по време на цялото събитие, ала Хоуп му бе забранила достъп и до предродилното отделение, и до родилната зала – по причина, заявена сериозно, но не и разтълкувана: сексуално достойнство.
Бебето се появи трийсет и шест часа по-късно, в четири през нощта. Малкият тежеше цели шест килограма. Гай беше допуснат за кратко в апартамента на Хоуп. Като си възстановяваше спомена сега, в съзнанието му изплуваха образите на майка и син, уморени, но с доволни изражения, като че се съвземаха след някаква щура лудория от типа на бой с пици – на тази мисъл навеждаше видът им. Присъстваха двама допълнителни специалисти. Единият надзърташе между краката на Хоуп и мърмореше: „Много е трудно да се ориентира човек тук“. Другият мереше главичката на бебето и се пулеше изумен. О, момченцето беше съвършено във всяко отношение. И беше чудовище.