Гай Клинч имаше всичко. Всъщност имаше по две от всичко. Две коли, две къщи, две униформени бавачки, два смокинга от коприна и кашмир, две тенис ракети от ново поколение и прочие, и прочие. Ала имаше само едно дете и само една жена. След раждането на Мармадюк нещата се промениха. За свежо вдъхновение той препрочете „Егоистът“, трудовете на Уолхайм за Енгър и „Разтопяващият се баща“. Книгите за отглеждането на бебета го бяха подготвили за промяна; също и художествената литература до известна степен. Ала нищо не бе подготвило нито него, нито някой друг за Мармадюк... Световноизвестни педиатри се дивяха на неговата хиперактивност и подобно на влъхви се прекланяха пред таланта му за колики. На всеки половин час той шумно пресушаваше изранените гърди на майка си; често дремваше за кратко около полунощ; останалото време прекарваше в писъци. Само родители, мъчители и участниците в холокост са длъжни да търпят звуците на толкова много човешка скръб. Когато нещата се подобриха, макар и временно (защото Мармадюк вече имаше астма в лека форма, а скоро щеше да се сдобие и с екзема), Хоуп все още прекарваше времето си предимно в леглото със или без Мармадюк, но никога с Гай. По цяла нощ той лежеше облечен в случай на бедствие в една от двете спални за гости и се питаше защо животът му изведнъж се бе превърнал в много интересен и напрегнат филм на ужасите (разиграващ се примерно в периода на Регентството). Обичайният му маниер на придвижване из къщата вече беше на пръсти. Когато Хоуп го извикаше по име „Гай?“, а той отговореше „Да?“, никога не следваше отговор, защото името му означаваше „Ела тук“. Той се появяваше, изпълняваше поредната поръчка и отново изчезваше. При Хоуп я имаше следната особеност: първото ѝ искане звучеше като повторно, а повторното – като девето поред. Гай започна все по-рядко да гушка бебето на ръце (под недоверчивия поглед на бавачка, нощна сестра или на някой от другите високоплатени почитатели на Мармадюк), като изричаше доста притеснено: „Здравей, малко човече“. Мармадюк правеше пауза, докато претегляше вариантите пред себе си, и стеснителното питащо лице на Гай някак си неизменно го приканваше да му бръкне изненадващо в окото или да го оповръща, или да го одращи, или в най-невинния случай да кихне мощно насреща му. Гай шокира сам себе си с подозрението, че Хоуп нарочно не реже ноктите на бебето, за да може то по-успешно да го отблъсква. Така или иначе, лицето му често беше зле издрано; понякога приличаше на решителен, но лишен от талант изнасилвач. Чувстваше се излишен, надживял предназначението си. Срещата, рандевуто, то просто не се бе случило.
Тъй че по две от всичко, но не и устни, гърди, споделена интимност, преплетени ръце и крака. Но не там беше главното. Онова, което би трябвало да се приближи, просто се бе отдалечило повече. И ето че животът би могъл да го връхлети във всеки момент. Гай бе широко отворен за него.
Гай и Хоуп пътуваха два пъти след раждането по лекарска препоръка: от техния лекар, не от този на Мармадюк. Оставиха бебето на грижите на пет бавачки и на още по-скъпо платен взвод от медицински командоси. Странно бе усещането да оставят детето си; Гай бе изцяло съпричастен със страховете на Хоуп, докато пътуваха с такси до „Хийтроу“. Страховете постепенно се уталожиха с времето и благодарение на половинчасовите телефонни разговори. Но когато вътрешното ухо е настроено към детско страдание, всичко ти звучи като бебешки плач.
Първо, Венеция през февруари, мъглива, със студени бурни води и – чудо на чудесата – без никакви коли. Никога в живота си Гай не се бе чувствал по-близо до слънцето; беше като да живее на облак сред море от облаци. Ала много от сутрините бяха с мрачно небе и атмосфера (сиви, недружелюбни) и това най-силно се усещаше в Еврейския квартал, измъчен, опразнен от туристи; или в унилия плясък на водата по дъното на мост (където на общия тъмен фон проблясваха бледи пламъчета като от статично електричество); или когато попаднеш като в китайски лабиринт сред гъсто скупчени красиви постройки и се чувстваш като влюбен герой на Шекспир, докато от някой близък офис не се раздаде рязко кихане или шумно секнене, а после се възобновява глухо тракане на пишеща или сметачна машина.
На петия ден непобедимото слънце отново проби. Те вървяха хванати под ръка по „Дзатере“ към кафенето, където им бе станало навик да похапват между закуската и обяда. Светлината рисуваше шарки по водата, слънцето, подобно на торпедо, се устремяваше към всеки чифт очи. Гай вдигна поглед: небето му носеше откровение във венециански стил. Той каза: