– Току-що ми хрумна възхитителна мисъл. Трябва да се изрече в стихотворна форма. – Прочисти гърло. – Нещо такова:
Слънцето, слънцето... скулптор е то.
И мачка облаците като мека глина!
Продължиха напред. По овалното лице на Хоуп бе изписана решимост. Устата ѝ вече се пълнеше със слюнка в предвкусване на печения сандвич с шунка и сирене; а после – кафе със сметана, докато разгръща малкия пътеводител.
– Ужасна метафора се получи май – промърмори Гай. – О, боже.
Насреща им се изпречи група туристи. Докато си пробиваха път, Хоуп мина напред и се наложи да си пуснат ръцете. Гай побърза да я настигне.
– Тия туристи... – каза.
– Що за идиотщина да се оплакваш. А ти какъв си?
– Да, но...
– Няма „но“.
Гай спря разколебан. Обърна се с лице към канала и протегна шия, обзет от смътна печал. Хоуп затвори очи многострадално и зачака.
– Хоуп, виж – промълви той. – Погледни, моля те. Ако си мръдна главата, отражението на слънцето, и то се мръдва във водата. Очите ми също ѝ въздействат, не само слънцето.
– Capisco...2
– Но това означава, че слънцето е различно във водата за всички. Няма двама души, които да виждат едно и също.
– Искам си сандвича.
Тя продължи напред. Гай се помота още малко, вкопчил длани една в друга, и промълви:
– Но тогава е безнадеждно. Не мислиш ли, Хоуп? Напълно безнадеждно...3
2 Разбрах (ит.). – Б. пр.
3 Игра на думи. „Хоуп“ на английски означава „надежда“. – Б. пр.
След като бе цъфтял от здраве по време на отсъствието им с розовите си бузки и сини дрешки, само няколко часа след пристигането им Мармадюк направи драматичен преход към боледуване и пипна всеки възможен вирус и епидемична болест, които късната пролет предлагаше. Тъкмо се бе възстановил от заушки, когато даде катастрофална реакция на последната си инжекция срещу коклюш. Тежките грипове идеха един след друг като отлично организирана щафета. Лекарите вече го посещаваха, без да бъдат викани и да им се плаща, от чисто професионално любопитство. На този етап и без ясна причина (сър Оливър помоли за разрешение да напише научна статия за феномена) здравословното състояние на Мармадюк радикално се подобри. Той се отърси от своята болнавост, сякаш беше мъртва кожа или ненужен придатък: от пашкула на стария, вечно трескав Мармадюк изскочи мускулест вундеркинд с ясни очи, розов език и (както излезе наяве) извънредно проклет нрав. Промяната беше съвършено внезапна. Един ден Гай и Хоуп излязоха, като оставиха кухненския под олят с обичайната мръсотия, съпътстваща гастроентеричен кошмар, и когато се върнаха, завариха Мармадюк проходил: крачеше из салона, тикнал ръце в джобовете си, под погледите на онемели от изумление бавачки. Етапа на лазенето направо го прескочи. Явно бе заключил, че може да причини далеч повече бели и да извлече по-голямо забавление, ако е във върхова физическа форма. Първото му начинание беше да зареже полунощната дрямка. Семейство Клинч наеха още прислуга или поне се опитаха. Едно беше боледуващо бебе, а съвсем друго – необуздано и злонамерено проходило дете. До този момент отношенията на Гай и Хоуп – помежду им и с детето – бяха до голяма степен медицински обусловени. След ренесанса на Мармадюк станаха... ами... няма как да се каже „милитаристично обусловени“. Станаха милитаристични. Единственият персонал, който се задържаше повече от час или два, бяха болногледачи мъже, уволнени от психиатрични клиники. В дадения момент в къщата пребиваваше отряд за спешно реагиране, съставен от яки санитари, както и няколко изподрани и насинени бавачки и компаньонки. Със смайване, но без озлобление Гай изчисли, че Мармадюк, сега подкарал деветия си месец, вече му бе струвал четвърт милион лири. Заминаха отново.
Този път летяха с първа класа до Мадрид, отседнаха в „Риц“ за три нощи, после наеха кола и се отправиха на юг. Колата беше мощна и луксозна и, то се знае, скандално скъпа. (Хоуп настоя за застраховка. Гай проучи документа с обкантени в златно страници: гарантираше се извозването им със самолет едва ли не под всякакъв претекст.) Но докато се носеха, да, докато се носеха с проблясващата кола една вечер през рехави гори по най-южния бряг на полуострова, след внезапен силен тласък двигателят буквално отведнъж отказа и почти се разпадна на съставните си части – дали беше маслопроводът, дали коляновият вал? Във всеки случай с колата бе свършено вече. Към полунощ Гай нямаше сили да я бута повече. Видяха светлини – не много и не ярки.
Семейство Клинч намериха подслон в примитивна странноприемница. При вида на безсрамно голата крушка в стаята, мухъла в тоалетната и съмнителната чистота на спалното бельо Хоуп се разплака неудържимо още преди сеньората да е излязла от стаята. Гай лежа цяла нощ в ослушване до упоената си от хапчета съпруга. Някъде около пет часа, след интервал, подобен на едно от придремванията на Мармадюк, петъчната шумотевица от бара с контрапункта ѝ от джубокса и игралния автомат морно отстъпи пред пронизителните звуци от стопанския двор – потропване, пръхтене, блеене, мучене и вездесъщото кудкудякане. Най-досадно, или най-близко, беше мрачното тръбене на петела, който извиваше в тенор, съпровождан от съседския алт, и цялата стая кънтеше от него. Гай стигна до заключението, че „кукуригу“ е един от най-великите в света евфемизми. В седем, след особено непоносимо тенорно соло (сякаш петелът най-сетне възвестяваше пристигането на царствено супер пернато), Хоуп се надигна рязко, изруга цветисто и мръсно, глътна валиум, сложи си маската върху очите и се наведе напред, притиснала лице към коленете си. Гай се усмихна немощно. Имаше време, когато бе способен да разчете любов в позата на спящата си жена; съзираше я дори в контурите на завивките...