Излезе навън в двора. Петелът, това гротескно създание, си беше в кокошарника – който обаче бе на сантиметри от възглавниците им – и го гледаше надуто и предизвикателно. Гай му отвърна с укорителен взор и бавно поклати глава. Кокошките, бродещи сред прахоляка и боклуците, излъчваха безмълвна, но осезаема подкрепа към водача си. Колкото до двете прасета, те изглеждаха диви и първични дори по стандартите на този двор. Млада овчарка с тъмна козина дремеше в катурнат варел за бензин. Усетило присъствие, кучето мигом се събуди, рошаво и с пясък, засъхнал около муцуната, и се приближи към него с инстинктивно дружелюбие. Женско е, каза си той, при това е на въже. Пристъпи да погали животното и двамата бяха свързани по силата на игривото добродушие на псето.
На изток и запад в пастелни тонове се простираха области, радващи се на разцвет в последно време, ала това място тук, брулено от постоянен вятър, тънеше в мизерия. Вятърът го бе съсипал и обезкървил. Също като петела вятърът си правеше онова, което му диктуваше природата, без да го е грижа. Горещият въздух се вдига нагоре, пространството е изпълвано от студен въздух и в резултат този подобен на шкурка бряг бе дърпан и разкъсван във всички посоки. Само по къси спортни гащета, Гай слезе от верандата, мина покрай колата (тя избегна погледа му) и излезе на мърлявата крайбрежна алея. Мина мотоциклет, унило магаре, впрегнато в каруца, и нищо друго. Небето също бе празно, облаците бяха издухани от него, оцъклило се бе синьо и необятно като един цял континент Африка. Долу на брега вятърът шибаше прасците му болезнено като промишлена песъкоструйка; Гай преодоля втвърдените от влагата дюни и се загледа към морето с неговата набраздена повърхност. То му отвърна с негостоприемен взор. Мъжът не усещаше нито енергичност, нито обратното на нея, не се чувстваше по-близо до живота, отколкото до смъртта, чувстваше се просто на трийсет и пет, докато вървеше напред и дори не мигна, когато прекоси границата между сушата и водата, по-скоро водата бе тази, която се наежи и отдръпна, отблъсната от човешкия му допир, а той пристъпи по полегатото дъно, пое дълбоко въздух и се отпусна в обятията, които морето дарява на плувеца... Двайсет минути по-късно, когато излезе на брега, вятърът запокитваше каквото може насреща му, с настървено злорадство пясъкът търсеше очите и зъбите му, гърдите му, лишени от окосмяване. На стотина метра от пътя Гай спря и си представи как му се предава (може да ме няма известно време), как се отпуска на колене и се гътва странично под ледените въздушни камшици.
Нареди се за кафе в пробуждащата се странноприемница. Дъщерите на собствениците миеха пода; двама мъже разговаряха гръмко през цялото тъмно помещение. Гай стоеше бос, с изпъната стойка, с пясък, полепнал по косата и кожата му. Ако заинтересована жена го бе мернала макар и с половин око, би преценила Гай Клинч като добре сложен, с класическа хубост и най-вече излъчващ здраве; ала в цялата му красива външност имаше нещо безцелно и ненужно, сякаш при него тя бе пропиляна. Гай съзнаваше това. Набитият Антонио с косматите рамене, облегнат на колоната край вратата, отпуснал ръка върху кръглото си шкембе, замислен самодоволно за червените си плувки, чието шнурче, вързано на фльонга върху слабините му, привличаше погледа към тях, въобще не даде вид, че е забелязал новодошлия. А дъщерите на собствениците имаха очи само за Антонио – хайманата, пияницата каруцар Антонио с издутината под червените си плувки... Гай пи превъзходно кафе и яде хляб, полят със зехтин, вън на верандата. После отнесе поднос на Хоуп, която махна маската от лицето си, но остана със затворени очи.