– Успя ли да постигнеш нещо?
– Плувах – отвърна той. – Днес е рожденият ми ден.
– Честито.
– Младият Антонио очевидно бил доста сръчен монтьор.
– О, нима? Тази кола няма да я бъде, Гай.
Минути по-рано на верандата се бе случило нещо абсурдно. Дочувайки не много отдалеч ритмично скимтене, Гай бе притиснал длани към слепоочията си, сякаш да задържи мисълта, мернала се в главата му (а такива неща не бяха обичайни за него. Той не се отдаваше на порнографски мисли). Мисълта бе следната: Хоуп лежеше гола, а от нея грубо се възползваше съсредоточеният Антонио... Гай бе взел последното парче от хляба си и го бе отнесъл в двора на кучето във варела. (Отново погледна смаяно петела, тоя глупав gallo4.) Кучето продължи да скимти ритмично, ала не показа апетит. Мръсно и с благо изражение, то само искаше да играе, да палува и да си другарува и се дърпаше на въжето си. Дължината на мръсното въже – беше под два метра – натъжи Гай, както никога досега не го бяха огорчавали испанската жестокост и нехайство. Тук, в двора, на бруленото от вятъра пусто крайбрежие, където необятният простор представляваше единственото благо в изобилие, то бе отказано на кучето. Окаяно и пак окаяно, двойно, тройно и безброй пъти лишено. Открих каквото търсех, помисли си Гай (макар думата да не му идваше, още не). То е... Открих го и то е... То е...
– Е, и какво?
– Защо не останем тук? За няколко дни, а? Морето е хубаво, щом влезеш веднъж в него – каза той. – Само докато оправим колата. Интересно място е.
Хоуп тъкмо бе приготвила захапка с внушителен радиус за първия залък препечен хляб.
– Няма да го изтърпя. Да не вземеш да ми се разлигавиш сега, Гай? Слушай, махаме се от тук. Никакво оставане.
И така, превърна се в един от онези дни, когато звъниш по авиолинии, консулства и служители от фирми за коли под наем, натъкваш се на лоша връзка и се мъчиш с беден испански. Вечерта на хеликоптерната площадка в Алхесирас Хоуп дари Гай с първата си усмивка от двайсет и четири часа. Всъщност почти всичко това бе постигнато (помежду похапване, питиета и плуване) от контролната кула на шестзвезден хотел по-надолу по крайбрежието, пълен с богати стари германци, чиято енергичност и лишена от чар външност силно напомняше на Гай (нямаше как да не си го признае) за Мармадюк.
4 Петел (ит.). – Б. р.
Нататък всичко се подреди лесно: нямаше яснота и целенасоченост, но нямаше и трудности. Гай Клинч огледа живота си за някакво измерение, един вид отдушник, чрез който да почерпи нови сили. Установи, че през всичкото време животът му е бил като зашит чувал, ограничаван от стена до стена. И ето че той започна да го отваря за огромно неудоволствие на Хоуп, което впрочем бе негласно и се изразяваше в едва доловими модулации. Гай си имаше работа. Трудеше се на попрището на семейния бизнес. Това означаваше да седи в елегантен апартамент, превърнат в офис, в Чийпсайд и да следи увеличаващото се и разрастващо се като хидра богатство на Клинч. (Подобно на Мармадюк и то можеше да поднесе всевъзможни изненади.) Все по-често Гай пропускаше отиването в офиса и вместо това бродеше по улиците.
Страхът бе неговият водач. Като всички останали къщи на улицата и тази на Гай бе отдръпната навътре и от пътя я делеше обширно, добре поддържано пространство; ала страхът го тласкаше натам, където магазини и жилища бяха скупчени като тълпа около клетката на мечката, където едни до други се редяха зали с игрални автомати, гнуснярски ресторантчета, приюти за бедни с извити пред тях опашки за супа, хостели за военни – където животът бе съсредоточен около сергии, маси за пинг-понг, разнебитени временни постройки, вуду, глад, причудливи сплъстени прически и чийто облик даваха разните Кийт и Кат от Портобело Роуд. Естествено, Гай бе идвал тук и преди, за да купи пиле, хранено с царевица, или опаковка никарагуанско кафе. Но сега търсеше онова, истинското.
„Телевизия и дартс“ гласеше табелата. „И пинбол“. При първото си влизане в „Черния кръст“ Гай бе човек, втурнал се през задната врата на своя страх... Той оцеля. Заживя. Пъбът му се стори опърпан и безопасен със своето подобно на северно сияние осветление. Група ямайци със сплъстени расти играеха билярд върху подгизналото от бира сукно; край тях белите изглеждаха болнави и напомняха образи от стари военни кадри; дрънчащи игрални автомати, димяща фурна за притопляне на пай. Гай си поръча питие с единствения глас, с който разполагаше: не си разроши косата, нито си промени изговора, не пъхна под мишница таблоид, отворен на страницата на конните надбягвания. С чаша полусухо бяло вино се приближи към масата за пинбол, стар модел „Готлиб“ с образната символика на „Хиляда и една нощ“ (изкусителка, дявол, герой, девица). Окото на тигъра. Окото на тигъра... Запуснат на вид млад ирландец беше застанал на сантиметри разстояние и шепнеше в ухото на Гай „кой е майсторът сега, кой е майсторът сега“ и явно възнамеряваше да продължи така, докато намира за нужно. Колкото пъти Гай вдигнеше глава, виждаше някой страховит ветеран от пъба с лице, менящо се в ритъма на звучащия рок, да се взира мрачно в него, също като старец, за когото спираш, та да прекоси на зебра – с подозрение и без прошка, никакви такива. На неразбираемите обвинения на силно изпотено чернокожо момиче най-сетне бе сложен край с банкнота от пет лири. Гай стоя половин час и си тръгна. Отнесе толкова много страх със себе си, че нямаше как там да не е останал по-малко при всяко негово следващо посещение. Ала отиването вечер беше друга работа.