Ала в апартамента ѝ той се чувстваше като у дома си. Идваше към десет или единайсет и се взираше в нея през причудливия калейдоскоп на обърканите си желания. Тя винаги бе облечена подобаващо, за да заслужи възхитения му поглед. Преди да се залови със своя лагър или енергийните си напитки, Никола му сервираше кроасани и силно еспресо, а един-два пъти повдигна настроението му с коктейл „Текила Сънрайз“, в който нещо сладко омекотяваше силния алкохол. После той по цял ден мяташе стрелички и спираше само колкото да похапне изящно сервиран сандвич, придружен с лагър в гравирана сребърна халба, която тя му беше купила, или да се наслади на нов клип. Кийт вече имаше нужда от четири-пет такива на ден, така че Никола рядко оставаше неангажирана. Отначало той спираше да мята стреличките, когато телефонът звъннеше, защото обикновено беше Гай, който крещеше сред заобикалящия го шум на някое летище или бензиностанция, но после, усетил се пълен господар в този дом, продължаваше тренировките си по време на самите разговори. Веднъж Гай се обади от някакъв опустял мотел и се поинтересува какъв е този шум, който се чува. Никола му хвърли прах в очите с отговора, че вероятно е от линията или брояч за пари. Когато говореше с Гай, тя звучеше досущ като стиховете на Кийтс. И тъй, Кийт си живееше в един земен рай. Обичаше я, както би обичал своя мениджър във висшата лига. И това се усещаше в мига, в който човек влезеше от улицата: цялата къща вонеше на порнография и дартс.
В навечерието на Нощта на кладите, а също и на финалния мач, няколко часа преди излъчването на документалната драма на Кийт, Никола реши да му спести мъчението да го облича в смокинг и го заведе за лека вечеря в „192“, ресторант, посещаван от представители на медиите на Кензингтън Парк Роуд. Той седеше с портокаловия си сок и нервно очакваше сушито, което тя му бе предложила да опита.
– За какво се замисли, Кийт? – попита меко Никола.
Той не каза нищо.
192. Тук най-доброто би било да се изкара максимумът. Съкрушителен психологически удар. Остава 12. Но намъкнеш ли се вътре, изправен си пред 6. Двойно 3. Кошмар. Избегни го. Ето и друг вариант. Имаш 57 и се целиш в 17, за да оставиш максимума на двойно, а попадаш на тройно. 51. Остава 6. Или целиш в 14 на двойно, а попадаш в 11 на двойно. Остава 6. Лоша позиция. Или ти трябва 9 на двойно, а попадаш в 12. Пак 6! Или, недай боже, си на двойно 11 и уцелиш двойно 8! Лоша позиция. Остава 6. Лоша позиция. Гадория, мамка му. Пълна скръб.
Четиринайсетчасово чакане във ВИП салона на „Хийтроу“; конкорд до Нюарк; хеликоптер до летище „Кенеди“; Боинг 727 до Мидълтаун; лимузина до Ню Лъндън. Америка се нижеше покрай него зад подсилени стъкла. Болката вече се разпростираше по прасците му и стигаше чак до зърната на гърдите му. Всяко отчитане на стрелката на секундарника на часовника оказваше непоносим натиск върху раната му, върху цялото му травмирано същество. Гледаше надолу към оградените и разграфени измъчени поля на Ню Ингланд, към горите, също безмилостно третирани, но все още запазили своето сияние на Благодарността. Бе невъзможно да си представи човек, че някога тук са бродили мохоки и мохикани – да, а още вампаноаги, нарагансети, пекоти, пенобскоти, пасамакуоди, абнаки, малесити, микмаки. Имаше усещането, от което днес в Америка няма как да се отърсиш – че един цял континент е сдъвкан, погълнат, смлян.
Предишната нощ бе прекарал в Мидълтаун, в новооткрит хотел на летището на име „Отците основатели“. И отново бе имал безкрайни трудности да убеди управленския персонал, че не е нито беден, нито болен. Една от бедите като че се коренеше в новия му навик да се киска безмълвно на себе си. Може би приличаше на един от първите английски моряци, поразени от скорбут, с навитите си до коленете панталони. Така или иначе, иридиевите и титаниевите му кредитни карти надделяха. След като взе душ, направи второ успешно обаждане до старческия дом и потвърди уговорената среща с тъща му. След един коктейл „Дева Мария“ в салон „Мейфлауър“ отиде за ранна вечеря в зала „Пуритани“. До чинията му лежаха двете книги, които тя му беше дала: едната за пътя на отиване, другата – за този към дома. И сега той се мръщеше, усмихваше и размишляваше над „За любовта“ на Стендал... В стаята си направи последното обаждане за деня до Никола, която въпреки късния час и лошата линия (някакъв брояч тракаше подобно на метроном) му отдели невероятни петнайсет минути, за да му описва плановете си за след неговото завръщане. Това усложни следващата му стъпка на самоизследване, което той дълго време отлагаше, а сега извърши пред огледалото, съблякъл се гол и поставил един крак върху бюрото. Мм, извънредно зле. Вероятно много сериозно. От ония гледки, които биха накарали медицински сестри да побегнат от родилна зала. Повърхността на кожата беше набръчкана като вода под силен вятър; на места бе придобила отровнозелен оттенък, но като цяло беше живописно синя. Като синевата на лагуна. На заспиване се отдаде на догадки какво би се случило, ако героините на „Макбет“ и „Отело“ разменяха местата си. С една шотландска Дездемона не би имало никаква история – нито сюжет, нито убити крале. А виж, средиземноморска лейди Макбет би направила повествованието къде по-завъртяно и кърваво, защото подобна жена не би приела присърце страданията на Касио и нищо чудно да влезеше в сговор с Яго...