Девет и половина сутринта е на пети ноември.
Никола е с мен вече повече от три часа. В съседната стая е... Чувам я как крачи. За щастие не изисква пълното ми внимание. Така например прояви приличието да ме остави да довърша двайсет и първа глава. Постоянно я наливам с кафе. Тя взе душ. По-късно взе и вана и ми поиска конец за зъби. Когато не крачи нагоре-надолу, седи на канапето в някой от халатите на Аспри и дори не пуши, само се взира през прозореца към ниското слънце, което вече е достигнало апогея си и ще си остане ниско през целия ден, докато луната не застане между него и нашите очи. На моменти тя изпада в транс и тогава мога да изляза на пръсти до кабинета, за да пиша. Но как само присъствието ѝ изпълва апартамента – като наситена миризма или като гняв. Отново е включила телевизора и без съмнение гледа новини от Вашингтон, или от Бон, или от Тел Авив, новини за бурите, за приливите, за луната, за слънцето (небето се сгромолясва!), но търси във всичко това корелация – нещо отвън, което да одобри ставащото вътре в нея. Нужно ѝ е светът да го поиска. Докато за мен е по-лесно: телевизията сама по себе си е мое съответствие: сводник, посредник, съгледвач, нагъл папарак.
Предполагам, че обсебеността по самото си естество изисква да стигнеш до дъното на нещата.
До царствената тоалетна чиния на Марк Аспри има висока купчина от всякакви списания. Общото помежду им е, че във всяко има някакъв материал за Марк Аспри: профил, интервю, бъдещите му планове, любимият му цвят, коя чука. Докато си проправям път надолу през купчината, списанията стават по-стари, а Марк – по-млад (ефектът се ускорява от все по-честите ми посещения в тоалетната). Докато накрая пред очите ми, замъглени от сълзи от напъването, изникват снимки на Марк Аспри и Корнелия Константин, поставени редом под заглавие ПРАВИЛИ ЛИ СА ГО ИЛИ НЕ? Тя казва, че не са. Той твърди, че са.
Ама разбира се! Мариус Апълби е псевдоним. Това е Аспри. Знаех си. Дори не бях изненадан. Какво друго би могло да обясни смесените ми чувства на любов и омраза към „Пиратски води“, обсебеността ми от това четиво?
Ровя по-дълбоко в купчината и откривам по-ранни материали: скандал, обвинения. Тя го е дала под съд; той е постигнал извънсъдебно споразумение; съмненията си остават. „Книгата е изцяло лъжи“, заявяват Корнелия Константин и адвокатите ѝ. „Каквото се случи, случи се“, настоява Аспри.
Естествено, сега съм на страната на Корнелия. Но остават две загадки. Налице са около дузина нейни снимки, включително такива, където е по бански и, общо взето, тя съвпада с образа си в книгата, с изключение на две подробности. Първо, очевидно е, че Корнелия е с драматично плосък гръден кош. Второто е свързано с лицето ѝ, по-точно с изражението ѝ, което никога не се променя и излъчва единствено безпомощна глупост.
Какво се е случило в действителност? Ако човек държи да се добере до истината, би трябвало да се обърне към стария Куанго.
Преди да съм успял да повдигна темата пред Никола, тя изрече рязко:
– Тук ми е ненавистно.
– Да, доста претрупано е за нечии вкусове.
– Обстановката е връх на вулгарността, не ще и дума. Но не е само това. Халатите, сувенирите, наградите – всичко е фалшиво.
– Не може да бъде!
– Погледни този превод. Пълно безумие. Сам го е отпечатал със свои пари.
– Но той е толкова...
– Пише единствено халтурни пиески и заядливи статийки. Боже мой, защо според теб никога не беше чувал за него?
– Но защо го прави?
– А ти как мислиш? За да впечатлява наивници.
– Охо – възкликнах. – Моля за извинение.
Изпитвам огромно огорчение, разочарование и направо ми е непоносимо, че като всички умиращи, които съм срещал, аз също страдам от газове и нерядко се озовавам напълно посрамен. Ако съдя по смъртта на баща ми, на брат ми, на Даниъл Хартър и на Самсън Йънг, то мога да заключа, че преминаването към вечен покой е съпроводено с много пръдни... Добре поне, че вече не се налага да вися в „Черния кръст“, където бих изживял тежки притеснения. Никой не ме разпознава там (всеки ден ми е като пръв), така че ми се налага да демонстрирам „характерно“ поведение.
Аз съм бащата на бебето на Миси Хартър. Или пък такъв е Шеридан Сик. („Предполагам, че е на Сик.“ „Не го наричай така.“ „Но той така се казва.“) Тя пристига в Англия. За да бъде редом с мен. Или за да направи аборт. Чувам да се звъни на вратата, отивам да отворя и ето я пред мен... Тъй или иначе, нямам време за нея. Останало ми е време само колкото да запиша всичко.
Миси трябваше да си иде. По съображения за баланс. По съображения за пространство. Тя принадлежи към някаква друга версия. Предпочете сама да управлява живота си. Не искаше творческа разхвърляност. Искаше сигурност. Сигурност в Америка в края на хилядолетието.