Все още вярвам, че любовта може да доведе любимото същество, да го притегли към теб. Но вече дори не се опитвам да ѝ звъня. Любовта у мен се провали. Осакатена бе от нещо друго.
Тя си има своето място в сънищата ми, сякаш сънищата са останки от някогашната мощ на любовта. Тези сънища за Миси са като нейните собствени – много логични и реалистични, не с ядрената разрушителност на моите кошмари. Все водим оня разговор. На Кейп Код. Аз ѝ казвам: „Погрижи се за мен.“ Тя пита: „Ами книгата ти?“. Отвръщам ѝ: „Ще се откажа от нея. Искам да се откажа. Тя е лоша книга. Върша зло с нея, Миси“.
Накрая тя казва: „Внимавай с момичето. Бъди предпазлив. Краят ще е изненадващ. Не е Кийт. Онзи другият е“.
Когато ѝ отворих тази сутрин в шест и половина, тя изглеждаше напълно съсипана, буквално прозрачна, подобна на призрак, сякаш деянието бе извършено вече и бе прескочила при мен от отвъдното. След няколко душа и няколко чаши кафе с бренди започна разказа си за нощта на омразата. В един момент, още в началото, вдигнах поглед от бележките си и промълвих:
– Но това е скандално. О, бедните ми читатели. Срамота, Никола.
Попитах я защо, за бога, не е изритала Кийт след първоначалното му фиаско. Толкова по-добре би седяло в тематично отношение. И би предоставило добър контраст с Гай.
– Би означавало, че никой от двамата всъщност не те е имал.
– Само ти.
– Аз нямам нищо общо с всичко това.
– Обезпокоен си за Гай, нали? Мислиш, че той е човекът. Убеден си, че ще е той, нали? Няма да е той. Кълна се. Ти го обичаш, нали?
– Като че ли да. В известен смисъл. Поне двайсет пъти ми звъня от Щатите. Казва, че съм най-добрият му приятел. Аз! Къде се дянаха приятелите на всички? Къде се дянаха близките им? Къде са роднините на Кат? Защо около нея няма майка, сестри? Ти можеш да си почиваш, но аз ще се бъхтя цял ден. Не мога да се справя физически. Летището! Как ще си взема такси? Не понасям романите, които завършват с лудешка активност. „Джейн? Обади се на Джун и кажи на Джийн за Джоун. Джеф, добери се до Джим, преди Джак да е открил Джон.“ Търчане, суетене, приемане, предаване. Кога изобщо да пише човек? Кракът ме боли. „Хийтроу“!
– Кротко, успокой се. Всичко ще се подреди. Ето какво ще направиш.
Графикът, който тя ми нахвърли, не звучеше зле. Например бях повече облекчен, отколкото заинтригуван, когато тя ми каза, че ще имам три спокойни часа за писане между двайсет и един часа и полунощ... Погледнах я. Току-що ми беше донесла нова чаша кафе и стоеше до мен, като разсеяно ме галеше по тила с опакото на лявата си длан.
– Марк Аспри може да се появи – казах. – Силно се надявам да няма недовършени дела помежду ви.
– Няма да пристигне преди утре – отсече тя. – А тогава вече няма да съм тук.
Никола гледаше навън през прозореца, към света. Изящната ѝ шия се напрегна, а очите ѝ се изпълниха с негодувание или просто с увереност в себе си. Долових нещо много типично за нея, което ме трогваше повече от всичко: сякаш отвсякъде я заобикаляха мънички множества от умни врагове.
Тъкмо започвам. И отново трябва да прекъсна.
Пиша тези думи, за да поддържам ръката си стабилна. И защото всичко е безсъдържателно, ако не го запиша. Не мога да изляза там, не ми е по силите да го сторя в тази секунда. Но, разбира се, ще ида. Ще ида. Абсолютно задължително е.
Телефонът иззвъня и в мига, щом вдигнах слушалката, усетих безмълвния полъх на ужаса по линията. Как можах да се заблудя до такава степен? Как не прозрях? Навред има неща, които не виждам.
– Кат – промълвих. – Какво се случи? Къде си?
– Някъде другаде. Бебето... иди вземи бебето. Аз съм лоша жена, Сам.
– Ти... Не, не си лоша.
– А какво тогава? Обясни ми го.
– Такива са обстоятелствата.
В момента, когато затворих, Никола излезе от банята и аз възкликнах:
– Облякла си това? Боже, виж ни само. И знаеш ли кое е най-лошото във всичко? В теб. В цялата история. В света. В смъртта. Че действително се случват.
Глава 22. Денят на ужаса
Първите три вълни – светлина, звук, удар – бяха почти мигновени. Най-напред очите, едва отворили се, срещнаха изгарящата светлина на гола крушка; след това трясъкът от мегафойерверк и накрая – политането на препълнения стъклен пепелник. Този пепелник бе седял с часове на рафта над леглото; сега се бе разместил поради налудничавата физика на ежедневието. Падна с обичайното ускорение: 9,8 метра� в секунда. И във въздуха се преобърна. Така че Кийт си получи пълната програма: удар, купчина фасове и много цигарена пепел право във физиономията. В плювалника му се завряха. Беше пети ноември. Беше денят на ужаса.