– Което ми припомня: зъбът ще е дванайсет и петдесет.
– Дванайсет и петдесет! Да му се не види... Пак ли ги повишиха?
– Цената от седем и петдесет е за кътник. А това е резец. Кучешките са по седемнайсет и двайсет и пет.
– Аре стига бе, аз съм работещ човек.
– Законът е преценил, че така е справедливо, Кийт.
– Капитализъм, майка му стара – унило рече Кийт. – Кръвопийци недни. – И издаде многострадална въздишка.
– Тук имаме още разцепен език.
Кийт предупредително вдигна показалец.
– Ами това, че аз бях хоспитализиран в тринайсет случая? Че останах с трайно увреждане на гръдния кош? По този въпрос нищо не чувам, а?
– Да, но с какво се занимаваше ти по това време, Кийт?
– Пробвах по моя си начин да създам малък бизнес. Да избегна капана на нищетата. Е, хайде, присмейте ми се.
– Разцепеният език, Кийт.
– Божичко.
Накрая той склони седмичната му вноска да се повиши от пет лири на шест и петдесет. Отгоре на всичко, за да демонстрира добра воля, се ангажира с четиресет и осем часа общественополезен труд. Всъщност той се изразяваше в крадене на това-онова от много стари хора, така че изобщо не беше толкова страшно, колкото звучеше. По преценка на Кийт общественополезният труд напълно незаслужено си беше спечелил лоша слава. Но в такъв ден мислите на човек трябваше да са изцяло насочени към дартс. Не беше редно да седи с някаква дърта хипарка и да обсъжда цената на ужасни носове, зъби и езици.
Кийт подкара към автосервиза на Райфъл Лейн. За щастие Гадняра беше на смяна.
– Кой стори тази гадория? – възмути се Гадняра. – Много работа ще иска. Но пък ще ти я изпълня с гаранция за сигурност.
Кийт благодарно се отпусна на свалена автомобилна седалка в задната стаичка. Запрелиства оръфаните порнографски списания. Най-сетне покой. Край него в голям кашон лежеше още по-голяма котка и береше душа. Безмилостно натикана в тясното пространство, тя се бореше, кихаше и въздишаше. После взе да хленчи ритмично. Кийт беше привикнал с непрестанен дразнещ шум. Повечето от живота му протичаше на фона на саундтрак със садистични децибели.
А тия голи мацки в списанието въобще не можеха да се мерят с Ник. Затвори очи и видя сам себе си в стремителни тласъци с невероятна сила и скорост, сякаш бе в контролирана подготовка за космически полет. Ето я нея, превърната в струна, а Кийт, както майка го е родила, отправяше предизвикателство към гравитацията... Нов шум в близост, нов алармиращ сигнал: Кийт се втренчи в адски ужасната котка.
– Отиде си, а? Кофти работа – подхвърли Гадняра.
Застанаха редом да изследват изкривената рамка на прозореца и новото стъкло върху нея, омазано със следи от пръсти.
– Но пък получаваш гаранция.
– Благодарен съм ти.
Кийт бръкна в джоба си и започна безконечна раздяла с пари: една след друга изстрадани банкноти.
Като усещаше ниското слънце подобно на бодлив пуловер, притиснат към небръснатото му лице, той подкара към „Черния кръст“, за да закуси. Потупвания по гърба, цигарен дим, лагъри и яйца по шотландски не се съчетаваха добре. Кийт реши, че му се хапва свински пай. Плюс това на обичайната цена получаваш двойна порция. Шекспир се приближи до него и яростно роши косата му в продължение на цяла минута. Когато свърши, Кийт погледна към чинията си върху бара: беше обилно посолена с пърхот, солидна порция от него имаше и върху пяната на лагъра му. Докато ядеше и пиеше, усети скърцане в устата. При толкова погълнати свински пайове зад гърба си мръсотията в храната не му беше чужда, но тази тук бе по-кошмарна от всичко досега. Без да прекъсва разговора, който водеше с клиент, Понго му подаде шишето със зелена вода за уста и Кийт изприпка към мъжката тоалетна. Половин час по-късно, когато спря да се дере оглушително за облекчение на всички присъстващи, Кийт се върна да изпие няколко скоча за сметка на заведението със страница, която Понго великодушно откъсна от собствения си таблоид и му подаде. Другият кимна благодарно, докато проверяваше опаковката на свинския пай за дата на годност. Беше някъде през следващото хилядолетие. След още два-три скоча се ободри достатъчно, че да започне да разправя на момчетата за нощта, прекарана с Ник.
И тогава всичко притъмня.
– Вижте!
Втренчиха се през мръсните стъкла – или поне някои от тях го сториха, – когато двете бели кълба се сляха в съвършен паралакс като нещо необяснимо под микроскопа и луната засвети като малко слънце.
– Затъмнение... Слънчево затъмнение... Какво, заколение?... Отгоре спряха тока... Виж ти, шибано затъмнение...
Кийт отвърна очи ужасен. Вляво от него мъж, застанал пред мишената за дартс със стреличките си, бе свел глава в мъченическо изчакване. Някой метна монета върху бара. Тя се завъртя на ръба си, издавайки шум като студен двигател, преди да запали... Потреперващ, Шекспир бе застанал помежду двойните врати на „Черния кръст“. Днес бе денят, в който според собствения му вселенски план трябваше да поведе своя богоизбран народ към планините на Еритрея: обетованата земя. Ала като огледа публиката в „Черния кръст“ тази сутрин, не му се видя много постижимо... Навън усети студа, особения вятър, замлъкналите гълъби. Насреща му острие на тъмна конусовидна сянка с дължина половин милион километра го приближаваше със скорост три хиляди километра в час. После дойде предчувствие за промяна като при наближаване на циклон или гръмотевична буря, когато светлината потрепва, но става по-наситена. И ето че по цялото небе плъзна сянка. Пълно затъмнение. Шекспир плачеше. Знаеше, че непременно трябва да се случи нещо ужасно, щом ужасният ден преминаваше в ужасна нощ, щом ужасното слънце се превръщаше в ужасна луна.