Отгоре (стига някой да успееше да я открие) в най-прелестния си вид в този внезапен сумрак гордо сияеше Венера, дъщеря на Юпитер, съпруга на Вулкан, любовница на Марс.
Къде ли беше Никола Сикс?
Никой не знаеше.
„Светлината на много слънца“ се оказа военни мемоари, доста впечатляваща по своему. Гай дояде своя „фазан а ла мод дьо шампан“ и засрамено продължи да отпива от кларета, за чиято ресторантска цена подозираше, че трикратно надвишава минималната седмична заплата. Авторът, капитан Ленърд Чешър, кавалер на Кръста „Виктория“, с още много ордени за бойни заслуги, католик и, както по всичко личеше, голям смелчага, беше един от двамата британци, наблюдавали пускането на атомната бомба над Хирошима.
Гай погледна през илюминатора. „Вторият контакт“ или първият момент от пълното слънчево затъмнение беше възникнал двайсет минути по-рано. Пилотът на конкорд, ентусиазиран на тема слънчеви затъмнения и член на клуба „Хиляда секунди“48, беше обявил намерението си да се задържи в местещата се на изток плътна сянка, докато не започне снижаването над Ирландия. По този начин пълното слънчево затъмнение за пътниците в конкорд продължи много повече от трите минути, отпуснати на наблюдателите от земята. Когато започна, Гай се стегна като за сблъсък. Или поне се опита. Но осъзна, че нямаше как да стане по-напрегнат, отколкото вече беше. Нито фалосът му можеше да стане по-твърд. В мига, щом луната напълно закри слънцето, с фантастичен синхрон слънчевата корона окъпа цялата обиколка с незабравим огън. Гай бе напълно зашеметен от гледката. Само наблюдател, получил божествена привилегия, можеше да бъде благословен с фронтална и тъй продължителна панорама на събитието. С разчувстван глас пилотът посъветва по уредбата малцината си пасажери да се насладят на ефекта „диамантен пръстен“ при „третия контакт“, когато започнеше да се подава първият сегмент от слънцето. Да, да, да: същински сияещ камък върху халка. Пръстен за нея, може би. Божествен годеж.
Започна спускането. Гай взе „Светлината на много слънца“. На четиресет и шеста страница пусна книгата на пода. Грабна хартиената торбичка и я разтвори под устата си. Изчака. Може би имаше обяснение. Може би все пак бе нещо съвършено невинно...
„Енола Гей“ бе името на самолета, полетял на мисията към Хирошима. Пилотът го бе кръстил на майка си. Някога той бил нейното малко момче.
Ала Малко момче беше названието на атомната бомба. Беше убила 50 000 души за 120 секунди.
48 Пълното слънчево затъмнение трае 16 минути и 6 секунди, т. е. около хиляда секунди. – Б. пр.
Кийт стоеше на площадката пред входа ѝ, готов да се разплаче, докато премяташе в ръка голямата си връзка ключове – ключовете му на тъмничар, с които можеше да влезе при Деби, при Триш, при Анализе, ключове за апартамента му, за колата му, за мазето, за гаража. А къде му бяха ключовете за Никола? Отново позвъни и отново изпробва всички ключове. Вече беше на ръба на неистова паника. Налагаше му се да я види, и не за акта на любов и омраза, какъвто – установи го с огромна изненада – вече не би искал да извършва с никого. Не, потребна му беше заради вярата ѝ в него, защото тя бе част от другия свят и ако тя признаеше легитимността на Кийт, то и този друг свят щеше да я признае. Но я почакай... ами ако я бе блъснал автобус? Обувките му за дартс, панталоните му за дартс, ризата му за дартс, дори самите му... Кийт ужасен потупа с ръка гърдите си. Коленете му омекнаха от облекчение. Не всичко бе изгубено. Торбичката със стреличките му си беше на мястото, в джоба, близо до сърцето му. Отново позвъни, отново изпробва всички ключове. През цялото време усещаше с гърба си как някой го наблюдава. Днес дори улицата без изход беше оживена, заредена с гласове и жестове – сякаш се бе извършила някаква миграция на населението. Кийт се обърна. Самотен полицай го гледаше от отсрещния тротоар, неподвижен на фона на забързаните хора зад гърба му. Просто хлапак. В униформа. Най-обикновен хахо. Кийт бе убеден, че полицаят не би опитал нищо тук, защото иначе би бил линчуван. Но ето че той тръгна напред устремен и заинтригуван – добре де, раздърпаният Кийт, приведен над бравата с голямата си връзка ключове може би не създаваше особено добро впечатление. Затова старателно изпълни пантомима, в която потупваше джобовете си, поклащаше разочаровано глава. После тръгна обратно по пътеката и леко замаян (онези скочове и допълнителните чашки „порно“ си казваха думата) се метна в тежкия си кавалиър.