Ниското слънце игриво гъделичкаше косъмчетата в ноздрите на Кийт, докато той шофираше към Уиндзор Хаус. Ник все щеше да се прибере по някое време, можеше да ѝ позвъни от дома си. А и му се искаше да провери как е Клайв.
Пред блока, нали бе ден на ужаса, стъпи с десния си крак в кучешко лайно. Единствената му утеха бе, че при тази консистенция на лайното кучето, което го беше изсрало, нямаше как да е още живо. Няма що, вървеше му днес на кучешки и котешки ужасии.
На тесния проход към апартамента си Кийт атакува бравата, която често капризничеше. Днес беше ден на ужаса. Втренчи се в изкривения ключ. На изтривалката отпред лежаха четири плика: две сметки ужасии, ужасна призовка и ужасна заповед за опис на имуществото. Отстъпи крачка назад и блъсна вратата с тяло като с таран. При нормални обстоятелства би поддала като разкашкана бисквита. Ала устройствата, които самият Кийт понякога използваше – резета и лостове, за да не допуска бирници, съдия-изпълнители, измамени мошеници, – бяха пуснати в действие.
– Кат – подвикна тихичко.
Надникна през матовото стъкло. Силует се отдръпна назад и после отново се появи като фигура, мернала се в църква.
– Видях те – донесе се шепот от него.
– Хайде бе. Кога? Къде? Не се занасяй, любима – заумилква ѝ се Кийт.
– По телевизията.
– Ама това нищо не е. То е само за по телевизията. Телевизионни щуротии.
– Ти го съобщи на целия свят – каза тя. – По телевизията.
И Кийт нямаше отговор на това.
Дори старото такси, потеглило от „Хийтроу“, имаше да поднесе своя форма на мъчение. Вибрациите и нещо подобно на кипене в казан под седалката изостряха болката в слабините на Гай, ако имаше накъде още. Но налице бе и нещо по-странно. Шофьорът третираше черния автомобил както селянин работното си добиче – с безмълвна собственическа жестокост. Болезнени шумове при ускоряване, последвани от жално пищене на спирачките.
Докато плащаше, минаващо дете метна кречетало през прозореца и се спря да се порадва каква врява вдигаше отзад в таксито.
– Нощта на бомбаджиите – подхвърли безучастно шофьорът.
Гай тръгна пеша по улицата без изход; звънял ѝ беше от летището без успех; не бе очаквал да си е у дома. Тя и не беше. Отвори си входната врата долу и се заизкачва по стълбите. Вторият ключ го пропусна в свят, който с миризмата си му напомни училищните години и по-точно съблекалните пред гимнастическия салон и тоалетната, посещавана от пушачите. Видя мишената за дартс, сребърната халба, гравирана с посвещение за Кийт. Мина по тесния коридор към спалнята, където бе посрещнат от ужасно разбърканото легло, изсипания върху възглавницата пепелник, търкалящите се между чаршафите фасове. По пода бе разхвърляно екзотично бельо. Видя трите празни бутилки от бренди и лулата за хашиш. На стола, приготвени като дрехи за училище, бяха брокатените панталони и червената риза с надпис „Кийт Талънт – финалистът“.
Отново се върна в предната стая и откри плик с надпис „Гай“ сред бъркотията от модни журнали и списания за дартс върху бюрото ѝ. Вътре имаше бележка, гласяща „На мача по дартс съм“ и билет или пропуск. Телефонът иззвъня. Той изчака, преди да го вдигне.
– Къде ходиш, дяволите те взели? – изрече глас, твърде добре познат на Гай.
– Гай е на телефона.
– О, здравей, приятел. Имам да си прибера едни неща. Тя е там, нали?
– Няма я.
– Знаеш ли кога ще се върне?
– Не, не знам.
– Пачавра – подхвърли Кийт. – Все ги няма, като ти трябват. А не ти ли трябват, непременно са ти на главата. Дали не бих могъл да се отбия... Не. Е, карай да върви.
Гай чакаше.
– Добре. Ще се видим по-късно, приятел. – После добави монотонно: – Тя каза, че сигурно ще искаш да присъстваш. Като мой виртуален спонсор. Нали помогна с финансирането.