– Без съмнение.
– Е, хайде, до мача.
Явно не цари радост там, помисли си Кийт. Той безпременно не е възхитен. Непременно. Но така е то, в този живот успехът отива при човека, който... Под погледа на мишената си за дартс в гаража Кийт допи чашата си с „порно“, свали си дрехите и като подскачаше върху студения под, се изми на ужасната мивка. Стилът на живот на Кийт. Скептично включи наскоро откраднатия електрически чайник. Той поръмжа немощно няколко секунди и надеждите на Кийт се възродиха. Но тогава машината изсвистя и изхвърли щепсела, включен в почернелия ѝ корпус. Избръсна се с хладка вода пред изпъстреното с акне огледало. После си сложи шампоан на ужасната коса и я изми с още по-студена вода. Навлече ризата си за дартс номер три, влажна и смачкана, с надпис „Кийт Талънт – точният мерник“. Избърса си косата с някакъв жалък парцал.
Внезапно притича оранжева хлебарка и Кийт я стъпка с небрежния маниер на градски човек. Едва тогава забеляза, че кракът му е без чорап и без обувка – просто босо стъпало. Кийт го разтърси и нададе вой от отвращение. А къде бях преди броени часове, рече си с огорчение. Обу си лявата обувка, а над дясната, оклепана с кучешкото лайно, му се наложи дълго да се потруди с четка. Ще взема да ида по-отрано, реши. Да попия атмосферата... Облече си ветроустойчивото яке и вдигна ципа. Да разпусна, да гаврътна няколко питиета. Да се възползвам от мишените, отредени за знаменитости, и да потренирам. На излизане се обърна и хвърли последен поглед към изпълненото с омраза лице на още мърдащата хлебарка.
Гай си бе отишъл у дома.
Отишъл бе в къщата на Лансдаун Кресънт. Ключовете все още бяха в джоба му, но добрите маниери – и предпазливостта – изискваха да позвъни на входната врата. Зад изрисуваното стъкло се мерна едър силует. Гай си помисли, че може да е Дорис – онази, която не можеше да изкачва стълби заради болните си колене.
Вратата се отвори. Оказа се Лизибу. Не можа да се въздържи да не се втренчи изумено в нея. Създаде му асоциация с пълния с хелий балон, който бе видял същия ден да се рее над Терминал четири.
– Не е ли прекрасно?
Изрече го радостно. И Гай чу онази Лизибу, в която някога бе влюбен за един месец, която бе целунал и докоснал сред звънтящия порцелан. Другата Лизибу още бе там, криеше се вътре и сега бе решила, че е безопасно да се покаже.
– Всичко отново е наред.
Разбира се, това нямаше отношение към Гай, защото тя имаше предвид планетата.
– Как е Хоуп? Как е малкият?
– Най-добре се качи горе.
Той се качи горе. Когато се показа зад завоя на стълбището, притесни го силует в коридора край вратата на спалнята. В застиналите му очертания имаше нещо ритуално, церемониално. Когато се приближи, видя, че е малко момче в пълно рицарско снаряжение.
– Кой е там? – донесе се глас. – Миличък?
Гай понечи да отговори, но момченцето го изпревари.
– Един мъж – каза то.
– Какъв мъж?
– Татко.
Мармадюк отстъпи встрани с известна официалност и Гай влезе в стаята. Синът му го последва и после мина покрай баща си, за да иде до леглото, където Хоуп лежеше подпряна на купчина възглавници.
– Къде са всички? – попита Гай, усетил странното отсъствие на персонал в къщата.
– Отпратих ги. Няма нужда от тях вече. Сега той е променен.
– Как се случи?
– Стана внезапно. На другия ден.
Докато говореха, Мармадюк се разсъбличаше или по-скоро разтваряше куки и катарами. Спретнато положи на стол меча, кинжала, пиката и щита. Освободи металния нагръдник. Пръст по пръст измъкна ръкавиците си.
– Ами ти? – попита Гай.
Изражението ѝ му подсказа колко дълго странстване трябваше да предприеме, преди да може някога да се върне. Вероятно дори цялата планета не беше достатъчно голяма, за да го побере.
Мармадюк свали останалото от рицарската броня.
– Няма памперс! – смая се Гай.
Мармадюк стоеше по гащета. После събу и тях и се пъхна в леглото.
– Мамо?
– Да, скъпи?
– Мамо? Не обичай татко.
– Няма. Няма, разбира се.
– Добре... Довиждане, татко.
Гай излезе навън в превалящия следобед. Погледна пропуска или билет, който тя му беше оставила, и се почуди как ще убие всичкото това време. Застана приведен пред портата на двора с пътна чанта в ръка. Вдигна очи нагоре. Небето вече бе осеяно с огнени взривове и следи от ракети: неговата опосредствена война. Скоро из цял Лондон щяха да горят хиляди, милиони чучела на Гай. Да горят ли, горят.
Странно, смъкваш сенника, а слънцето още си е там – също като на Хаваите. Кийт стигна с колата до студиото, удобно разположено сред преустроените складове край стария канал. Щом се озова там, се възползва според инструкциите от частния паркинг. Иззад контейнерите за боклук се появи портиер и категорично заяви на Кийт, че трябва да паркира другаде. Когато Кийт му представи документ за самоличност, портиерът извади разбрицано уоки-токи. Кийт изслуша безкрайна разправия и когато най-сетне получи разрешението, изпъна якето си и решително затръшна вратата с цяла длан. Стъклото откъм седалката на пътника изригна и се посипа навън. Портиерът донесе метла и лопата и му ги връчи с решителен жест.