Да тренира на мишените, отредени за знаменитости ли? Какви ми ти знаменитости? Беше поведен през стола за персонала в някакъв склад, където по една случайност имаше мишена за дартс. Колкото и да бе невероятно, слънцето проникваше дори там. Какво му ставаше на това слънце? Защо не се махаше най-сетне? Защо не угасваше? Примигна към мишената с номерираните ѝ сектори, самата тя подобна на ниско слънце, фокусът на всичките му надежди и мечти. С лилавата торбичка в ръце (колко износена и мърлява изглеждаше) Кийт измина разстоянието до мишената, подсмръкна, изкашля се и изпъна рамене. Слънцето изчезна. Първата стреличка полетя сред ужасната нощ.
Връщам се от последната си мисия, за да открия на изтривалката пред вратата писъмце от Марк Аспри. Доставено на ръка. От хотел „Конот“. Я, моля, един момент...
„Драги Сам,
Радвам се, че си се добрал до същината на тази история с Корнелия Константин. Казваше истината, когато заяви, че „Пиратски води“ е пълна лъжа. Нямаше малиновочервена лагуна, нито бясно куче, нито сълзи край огъня под пулсиращи звезди. И най-вече го нямаше маратона на прелъстяването. Истината е, че докарах идиотката до истерия още първия ден след обяда в хотела – локация, която почти не напуснахме през всичките две седмици.
Без съмнение си се озадачил по повод онези нейни „великолепни гърди“. Те също бяха родени много набързо от фантазията ми, както, боя се, и екзотичният Куанго. Познат ти е този тип жени – с голям задник и плоскогърди. И безкрайно глупави. С навик да...“
Следват около триста-четиристотин думи най-долна порнография. Писмото завършва по следния начин:
„Ти така и не разбра, нали, мой лишен от талант приятелю? При все че умираш и кипиш от завист. Вече няма съвършено никакво значение кой какво пише. Днес истината нито е съществена, нито е желана.“
– Един момент – казах. Никола излизаше от банята. Погледнах я. – Боже мой, и петдесет метра няма да минеш така. Това е пълна гротеска.
Тя бе забелязала писмото с интелигентните си очи.
– Готов ли си да чуеш лошото нещо, което му сторих? – попита ме. – Може да те поободри. Влез тук. Искам да продължа с прическата си. Всъщност е свързано донякъде с твоя случай. Той написа роман – продължи тя, когато я последвах в спалнята. – Мъчил се беше над него от години. Показа ми го. Беше писан на ръка в голяма тетрадка. Имаше нещо у него. Не бяха обичайните му тъпотии. Сътворен беше от сърце.
– И какво?
– Унищожих го. Него го заключих в спалнята и изгорих романа. Хвърлях го в огъня страница по страница. Като през цялото време издевателствах над автора.
– Хей, не е зле.
Тя проследи нервното движение на очите ми.
– Не се бой. Твоя не съм го унищожила.
– Благодаря. А защо не си? Какво те прихвана?
– Няма необходимост.
– Не те разбирам, Никола.
– Това е самата истина. Изглеждаш ужасно. Нямаш ли някакви хапчета, които да пиеш? – После въздъхна и каза: – Разкажи ми за детето.
Болката блуждае, прониква през разсеяни взаимовръзки, през мрежи от влакна, впуска се по разклонения... Искаш тя да спре. Да спре! И идва още по-страшното – страхът как болката ще свърши.
Страха на бебето го усетих още с влизането си. Беше следобед, а нямаше следа нито от Кийт, нито от Кат: там беше само Ким, свита на кравайче в краката ми на кухненския под. Не изглеждаше пострадала, само подгизнала и плачеща... и уплашена. Но и това беше твърде много, не биваше никога да се случва. Знам колко се стремим да сме винаги в услуга на малките, да им предоставяме утеха. Така и трябва да бъде. Защото няма ли ни там, техният свят започва да се разпада. Стените се сближават. Болката биха могли да понесат. Болката е близка, за нея знаят откъде идва. Не и за страха обаче. Дръжте ги настрана от страха. А това значи никога да не бъдат оставяни сами така.
Или не съвсем сами. Когато коленичих, за да я вдигна, чух предупредително ръмжене – от Клайв, седнал изправен в пространството между четирите смешно малки стаички, което беше точно толкова голямо, че да го побере.