– Спокойно – казах. – Аз съм от добрите. Обичам я. Не съм лош. Добро куче.
Очевидно има полза да го кажеш на куче, то ще ти повярва. Приближи се с въздишка и с лек подскок опря предни лапи на мивката, като се оглеждаше за Кат или Кийт. Когато детето се поуспокои, видях на масата кутия кибрит и една-единствена цигара. Това беше посланието на Кат за мен.
Защото всичко бях схванал погрешно. Трябва да спра да посягам на К. Няма полза бебето да си го отнася. Това беше написал Кийт. Но К. не беше Ким. К. беше Кат. Само че Кийт не можеше да спре. И Кат не можеше да спре.
Хрумна ми само една идея. Облякох я. Когато ѝ смених памперса, забелязах без изненада, че нямаше нови белези. Този път Кат бе успяла да окаже съпротива на собствената си безпомощност. Оставих бележка и телефонен номер. Май написах и нещо в духа, че някои хора оставят други да вършат вместо тях най-големите жестокости.
Понесох детето, опряло главичка на рамото ми, навън и ето че ненадейно попаднахме посред уличен карнавал и бързо трупащи се тълпи. Беше от онези моменти, когато на всеки му се иска да е черен, гъвкав, необуздан. На фона на черния възторг белите лица се усмихваха срамежливо, стесняваха се да излязат на светло, изобщо да биват виждани. Улиците бяха инфантилни и пияни. Пълни с живот. Като топлия живот в ръцете ми. Но внезапно може да дойде в повече и сред цялата задъханост да надвисне опасност... Намирахме се на пресечка на Портобело Роуд, отвсякъде се притискаха хора и по неведоми пътища дойде паниката. Наоколо се размахваха ръце като вятърни мелници при опита на всеки да се добере до ръба. А ръб нямаше, само човешко море. Вдигнах Ким над главата си насред писъците. И тълпата, това огромно създание, в което ние представлявахме клетка, се разпростря като стоножка. Очаквах всеки миг да бъдем повалени и стъпкани.
И тогава се озовахме отвъд и всичко свърши. Използвах вратата към сутерена на къщата на Лансдаун Кресънт. Лизибу щеше да се справи. Беше оздравяла, изчистена. Казах ѝ, че Кат ще се обади. Уверих я колко сигурен съм, че ще се представи на ниво, че се уповавам на нея с пълно доверие.
– Лесно ти е на теб. Просто отметна една глава. А аз бях на косъм от смъртта.
– Така казваш ти.
– Уверявам те, едва се отървах.
– И аз не бездействах.
– Полагаше си краските на войната.
– Да. И четох.
Зачаках, загледан в смръщеното ѝ чело.
– Изкарал си ме смехотворна и нелепа. Как посмя? Мислех, че ми се полага да съм трагичен образ. Обрисувал си ме, сякаш не владея положението във всяка секунда.
– Прощавай, но аз не те виждам така – отвърнах.
После тя каза нещо, което не схванах докрай. Но нямах желание да го повтаря. Заприготвях се за излизане.
– Мислиш ли, че тази рокля е достатъчно отвратителна? – подвикна. – Я по-добре да ти кажа какво мисля да направя на път за там.
И тя ми каза.
– Никола!
– Ще се изненадаш колко красноречива може да бъде малко мръсотия. Стига да е внимателно положена.
– Току-що ми хрумна. Вярно, че ще се видим в студиото, но това тук всъщност е нашето сбогуване.
– Вземи ключа от апартамента ми. Иди там рано и ще разгледаш на спокойствие обстановката.
Потърсих следа от предизвикателство в студенината ѝ. И моят тон бе студен, като казах:
– Няма да те има между девет и дванайсет, нали? Не мога да си представя как ще го подредиш.
– Е, да, знаем, че въображението ти куца, нали? Хайде, върви. Целувам те.
– Нека спрем това. Да се откажем... О, сложи палто, Никола. Не става. Не се получава. Губя контрол, Никола. Има неща, които не виждам.
Отивам.
Върнах се.
За момента изглежда, че Никола стъписа всички ни.
Глава 23. Прибираш се с мен
Черното такси ще се отдалечи безвъзвратно и завинаги, след като на шофьора е платено и му е даден щедър бакшиш от жертвата. Отвратително облечена (как бе могла?), тя ще тръгне, потраквайки токове по улицата без изход. Масивната кола ще я чака; фаровете ѝ ще светнат, когато се насочи към нея. Ще спре, работейки на празен ход, а в това време вратата откъм мястото за пътника ще се отвори.
Лицето му ще е засенчено в мрак, но тя ще види раздробените стъкла върху пътническата седалка и крика, готов върху скута му.
– Качвай се.
Тя ще се наведе напред.
– Ти – ще промълви напрегнато, щом го разпознае. – Винаги ти.
– Качвай се вътре.
И тя ще се качи...
Отвратително облечена: как бе могла? В бяла рокля от прозрачна тъкан с тънки презрамки, пристегната в кръста и изтъкваща вторичните полови белези в пълния им обем, а надолу толкова впита, че очертаваше бикините, обхванали заобленото задниче. Алени сатенени обувки на бос крак с невъзможно, непростимо високи токове. Косата ѝ – напръскана с искрящ лак и цялата разрошена. Докато вървеше към студиото, подбра подходяща тухлена стена, влажна и добре наслоена с лондонски пушеци, и се притисна странично в нея. Искаше да измине целия път дотам пеша, за да изпита куража си и да стегне гърдите си.