Добре се отърка в мократа тухлена стена. Огледало нямаше и не би могла да провери ефекта, но на допир го усещаше подходящ.
– Е, къде го пъба? – попита Кийт.
– Пъб ли? Какъв пъб? – учуди се Тони де Тонтън.
– Ами... мястото на мача, как се казваше... – Кийт щракна с основния си пръст за дартс. – „Смеещия се врабец“?
– Няма пъб. Да не мислиш, че и без него са ни малко грижите на главата? Само това ни липсва, по двеста-триста пияници да ни се тътрят тук четири вечери в седмицата. – Тони де Тонтън подаде на Кийт чаша нискоалкохолна бира, хвана го над лакътя и го поведе към прозореца. – Не, не, приятелю, всички тия усмихнати месари и весели бабки ги наслагваме по-късно при монтажа.
– Аха, логично – кимна Кийт.
Стояха в помещение, подобно на пещера, изпълнено със скрити шумове. Навред стоически сновяха майстори и монтьори, понесли дебели дъски под мишница. Всички те бяха експерти по производство на шум. Листове картон, напръскани със сребриста боя, правеха осветлението някак призрачно като в съновидение. На стената висеше табела с най-тъжните думи, които Кийт някога бе прочитал: „Пушенето забранено“. До нея имаше огледало и той зърна в него чудат на вид тип със смачкана червена риза: Кийт от телевизията. Бар имаше все пак с четири-пет столчета, на които човек можеше да приседне. Но нямаше и помен от задимената и шумна атмосфера, която за него съставляваше самата жизнена сила на дартс. Къде е папагалът, талисман на пъба, примигващ от оцвъканата си клетка? Къде са кучетата, полегнали под кръглите маси и подлайващи в кучешките си кошмари?
– Виж, Чик пристига – каза Тони де Тонтън. – Няма как да не му се възхитиш на стила.
Долу на паркинга спря кремав ролс-ройс. От него бавно слязоха двама мъже.
– Къде са твоите гости, Кийт?
– Ще дойдат. Кой е този с него?
– Джулиан Нийт.
Джулиан Нийт: агент на звездите в дартс. Агент на Стив Ноутис, на Дъстин Джоунс.
– Да, казват, че Чик вече е подписал договор с него.
Ник и Чик влязоха през различни врати, но едновременно, което, честно казано бе идеално за телевизионния имидж на Кийт Талънт, изпитващ вече остра нужда от подкрепа – имаше чувството, че всеки миг ще умре или ще превърти. Тя отмина безцеремонно посрещачите и забърза към него със залитане. Никога не я беше виждал толкова красива.
– О, моят Кийт.
– Ама къде пропадна, момиче?
– Какво стана? Да не си изгубил ключовете си? Видях, че дрехите ти за дартс още са на стола.
– Кажи ми ти къде изчезна.
Тя се долепи с умолително изражение до него.
– После ще ти разправям. Уреждах някои неща. За мен и теб, Кийт. Заминаваме на чудно пътешествие.
– Хайде, пуснете се вие двамата – прикани ги Нед фон Нютон, Мистър Дартс. – Идете пообщувайте и с другите.
Присъединиха се към хората около полукръглия бар. Кийт си надяна маска на безгрижие (видял бе как Чик измерва Ник с поглед от горе додолу). Тя го държеше за ръка, отправила свенлив и влюбен поглед към телевизионния Кийт.
Гай стоеше с гръб към сградата, обърнат към пейзажа на разруха. Бетонни площадки, оградени с тънка мрежа, и във всяка горяха огньове, където бедните печаха картофи. Очевидно пречистена от следобедните си преживявания, луната грееше ярко и надминаваше по блясък огньовете.
Когато се обърна, видя до входа фигура с качулка. Спря.
– Те са вътре – изрече гласът под качулката.
Жена е, помисли си Гай. Някоя от любовниците на Кийт. Съсипаната блондинка, която...
– Кийт и... Ники – каза Триш Шърт. Въздъхна с погнуса. – Сега пък щели да се женят.
– Надали е възможно.
– Вярно е, казаха го по телевизията. – Тя се наведе напред и постави ръка на рамото му. – Кажи, че аз чакам. Предай му на Кийт, че вечно ще го чакам.
Щом влезе, Гай застана до вратата, откъдето можеше да наблюдава, без сам да бъде забелязан в общата суматоха. Отначало изпита единствено разочарование. Надявал се бе Никола да е там, а нея я нямаше. Никола не присъстваше. Видя момиче сред групата край бара, застанало под осветителен глобус: много приличаше на Никола. И почти сигурно беше Никола. Но за Гай беше непозната.
Триш в нейната дреха с качулка му се бе видяла безплътно и безполово същество. Ала у момичето на бара, при все че нямаше качулка и, обляно от светлина, бе изцяло на показ пред света, имаше още по-малко човешки черти, отколкото у създанието отвън.