– Виж какво стори тя с мен.
– Излез от колата, Гай.
– Виж какво ми причини тя.
Сключихме нашата сделка. Докато се отдалечаваше, той се поколеба и се обърна назад.
– Господи, Сам, не го прави заради мен.
– Нима не го извършва винаги някой друг?
– Не го прави заради мен.
Но продължаваше да върви.
Черното такси се отдалечава, вече не може да бъде върнато. И ето я, тя върви на високите си токове разплакана и трепереща през въздуха, наситен с мирис на кордит. В небето още има фойерверки, затихващи ударни вълни, спомен за детонации, разнасят се откъслечни изстрели и пушек от изгорени чучела на Гай. Виждам синини по лицето ѝ. Още час с Чик и той можеше да спести ядовете на всички нас. Можеше да ни спести проклетата скръб. Присветнах с фаровете и колата се устреми напред. После спрях и оставих двигателя да работи на празен ход. Отворих вратата откъм пътническата седалка. Казах:
– Качвай се.
Лицето ми беше скрито в мрака. Но тя можеше да види крика върху коленете ми.
– Качвай се вътре.
Тя се наведе напред.
– Ти – промълви напрегнато, щом ме разпозна. – Винаги ти...
– Качвай се.
И тя се качи.
Останали са едно или две неща, които да напиша.
Хапчето го преглътнах съвсем лесно. Разполагам с около час. Всичко е казано. И сега се чувствам невероятно добре. Бях седемгодишен, когато се запознах с житейските факти. А тези за смъртта научих още по-рано. И сега осъзнавам, че оттогава чак сега за пръв път ме изпълва увереност как светът ще продължи да съществува поне още шейсет минути.
Тя ме надмина с писателските си умения. Нейният сюжет проработи. Моят – не. Всъщност няма какво повече да се каже. Винаги аз: от първия миг в „Черния кръст“ тя ме погледна с разпознаване. Знаеше, че го е открила: своя убиец. Питам се дали е знаела, че ще се редим на опашка... „Открих го. Намерих го на Портобело Роуд в пъб на име „Черния кръст“.“ Въображението ме подведе. Както и всичко друго. Трябваше да се досетя, че кръстът има четири върха. Не три.
Хвърлих бегъл поглед на началото – кой знае, с малко работа можеше някак да се стигне до друг край. И какво да видя? Глава 1: Убиецът. „Кийт Талънт беше лош човек... Може да се каже дори, че беше най-лошият.“ Не. Аз бях най-лошият. Аз бях най-лошият и презреният. Никола унищожи моята книга. Трябва да е изпитвала вандалска наслада. То се знае, можех да оставя Гай да свърши своето и така да постигна „изненадващ“ край. Но тя знаеше, че няма да го направя. Ласкае ме нейната увереност, че не съм напълно неспасяем. Знаеше, че няма да я сметна достойна за спасяване на всяка цена, тази проклета книга, която се опитах да напиша, като плагиатствах от действителния живот.
Първоначално планирах да напиша финална глава в едновремешния стил: Къде са те сега? Но някак не ми се видя уместно. И все пак, мога да попрочета нещичко от книгата на живота. Бледият Гай ще си иде у дома и ще се просне там на колене и лакти. С него сключихме сделка. Съдбата на Кийт, разбира се, е по-несигурна – Кийт с неговите умения да излиза сух от водата. Но така или иначе, ще бъде свързан с Гай чрез детето. Накарах Гай да ми се закълне. Че ще постъпи както е редно. Накрая той делегира жестокото деяние. А аз на него – доброта, или бащинско чувство, или пари. Беше най-доброто, което можех да сторя.
И Никола. Жадуващата смърт Никола с нейните алени обувки. Горката Никола – толкова беше премръзнала. Така щеше да е по-лесно: тя дори това беше планирала.
– Толкова ми е студено – не спираше да повтаря. – Много ми е студено. – И още: – Моля те. Спокойно можеш да го направиш... Няма нищо лошо...
След първия удар издаде стон на съгласие, сякаш най-после беше започнала да се стопля.
Вчера в часа преди съмване и нейното пристигане имах пророчески сън. Знам, че беше пророчески, защото сега се сбъдна. Вчера сънувах, че си ям зъбите. Точно така чувстваш убийството. Аз се провалих в изкуството и в любовта. Питам се има ли време да измия всичката тази кръв от ръцете си.
Финални документи
Писмо до Марк Аспри
Боя се, че при връщането си ще завариш малко усложнена обстановка. Ще лежа в леглото ти в доста приличен вид, надявам се, с очи, отворени към огледалния таван, но със стоическа усмивка на лицето си. В колата край входа под покривало лежи друг труп, не толкова умиротворен на вид.
На бюрото в кабинета си ще намериш пълните ми самопризнания. Това представляват те сега. Може би са също така и елегия в памет на една злощастна жена, която си познавал. Ала не мога да оправдая нищо от написаното и съм безразличен към съдбата му. Умирам, без да съм оставил завещание, и нямам близки роднини. Бъди изпълнител на литературното ми завещание: изхвърли всичко. Ако американска издателка на име Миси Хартър отправи запитвания, бъди добър да ѝ предадеш последното ми послание. Кажи ѝ, че я обичам.