От три дни съм тук и вече съм готов – готов съм да пиша. Чуйте само как пукат кокалчетата ми. Реалният живот нахлува с такава скорост, че не мога да отлагам повече. Невероятно е. Две десетилетия мъчителна плахост, две десетилетия изчакване и внезапно съм готов. На тази година открай време ѝ е било писано да бъде година на необичайно поведение. Нека обявя с надлежна скромност и предпазливост, че разполагам с основата за ефектен трилър. Също така оригинален по своему. Не загадка от типа „кой е извършителят“. По-скоро „защо е извършено“. Изпитвам някакъв болезнен възторг. Усещам се млад и зелен. По моему съм по-малко романист, отколкото прилежен чиновник, който протоколира житейски факти. Предполагам, че съм донякъде и съучастник, но майната му на това засега. Днес се събудих и си помислих: ако Лондон е паяжина, къде е моето място в нея? Може би аз съм мухата. Мухата съм.
Да побързам. Винаги съм смятал, че ще започна с жертвата на убийство, с нея, с Никола Сикс. Но не, някак не ми се струва редно. Нека започна с лошия. Да. Кийт. Ще започна с убиеца.
Глава 1. Убиецът
Кийт Талънт беше лош човек. Кийт Талънт беше много лош човек. Може да се каже, че беше от лош по-лош. Все пак не беше възможно най-лошият. Имаше и по-лоши от него. Къде ли? Под ярката бяла светлина на някоя евтина бакалия – той е с бежова фланелка без ръкави, държи ключове за кола и стек от шест бири; на входа става сбутване, изрича гнусна закана и ръчва с лакът във врата чернокожа жена, която надава вик; наблизо в разядена от ръжда кола го чака блондинка и той поема към следващата си гадория – все едно каква, както дойде. Очите му съдържат мъничка неусмихваща се вселена. Не. Чак толкова лош Кийт не беше. Имаше си някои компенсиращи качества. Не мразеше хората предубедено. Притежаваше мултирасов мироглед – чак до безогледност и безпомощност. Интимните връзки с цветнокожи жени бяха посмекчили донякъде природата му. Всичките му компенсиращи качества си имаха имена. Познавал бе разните му Фетнаб и Фатима, Нкетчис и Икбала, Мичико и Богуслава, Рамсарватий и Раджашвари – та в този смисъл Кийт бе гражданин на света. Това бяха пробойните в черната му като въглен броня: Бог да ги благослови всичките.
Макар да харесваше почти всичко друго у себе си, Кийт мразеше онези свои черти, които го възвисяваха. По негово мнение те му бяха основен недостатък – едничкият му трагичен дефект. Когато моментът настъпи в офиса край платформата за товарене на завод, граничещ с магистрала М4, в близост до Бристол, едрото му лице беше напъхано в боцкаща полиестерна маска и гордата жена насреща му упорито въртеше треперещата си брадичка. Чик Пърчис и Дийн Плийт му крещяха в един глас: „Направи го. Направи го“ (още си припомняше разкривените им усти), но Кийт определено не успя да реализира пълния си потенциал. Оказа се неспособен да фрасне с палка коленичилата азиатка и да продължава да я удря, докато мъжът в униформа не отвореше сейфа. Защо се бе провалил? Защо, Кийт, защо? Истината бе, че не се чувстваше добре, след като бе прекарал половината нощ в паркирана на една странична улица кола, сред горещина и воня на крака, разнасяща се от оригващи се престъпници; не беше закусвал, не беше се изходил, а сега на всичкото отгоре накъдето и да погледнеше, виждаше зелена трева, разлистени дървета, плавно виещи се хълмове. Нещо повече, Чик Пърчис вече беше наранил тежко втория пазач, а скоро и Дийн Плийт притича, прехвърли се през гишето и надлежно просна жената, като я удари с приклада на пушката си. Така че угризенията на Кийт нищо не промениха – освен перспективите му за кариера във въоръжените обири. (Тежко е на върха, ама и на дъното е тежко; оттук нататък името на Кийт си остана окаляно.) Да би могъл, би го сторил, с радост дори. Но на него просто му липсваше талант, и толкоз.
След този случай Кийт завинаги обърна гръб на въоръжените обири. Зае се с рекет. В Лондон, общо взето, рекетът опираше до борба за наркотици; в онази част от Западен Лондон, която Кийт наричаше свой дом, рекетът опираше до борба за наркотици с чернокожи – а чернокожите пò ги бива за бойци от белите, най-малкото защото всички са такива (сред тях цивилни няма). Рекетът действа чрез ескалация, чрез ескалиращо превъзходство: успяват онези, на които се удава експоненциален скок, способните непрестанно да стъписват с проявите си на насилие. Кийт отнесе няколко побоя и прояви първи признаци на привързване към болничната храна, преди да заключи, че силата му не е в рекета. По време на един от възстановителните си периоди, когато прекарваше много време в кафенетата по Голборн Роуд, той взе да си блъска главата с една загадка. Загадката беше следната: защо на всяка крачка се виждаха черни мъже с бели момичета (задължително руси, очевидно в преследване на най-силен контраст), а никъде не се мяркаха бели мъже с чернокожи момичета? Дали черните мъже пребиваха белите, които излизаха с черни момичета? Не, или поне не масово; и все пак човек трябваше да е дискретен, а и според неговия опит рядко се създаваха трайни връзки. Каква беше причината тогава? И ето че го озари изблик на прозрение. Черните мъже пребиваха момичетата от своята раса, които ходеха с бели мъже! Разбира се. Толкова по-просто беше. Поразсъждава над въпроса и си извлече поука, истинността, която отдавна бе почувствал със сърцето си. Ако ще си насилник, стой близо до жените. Дръж се за слабите. Кийт заряза рекета. Обърна нова страница. Отхвърлил насилствените престъпления, той просперира и се издигна на върха в новоизбраната си професия: престъпления без насилие.