Кийт нямаше вид на убиец. Имаше вид на кучето на убиец. (Без неуважение към Клайв, кучето на Кийт, появило се при него дълго преди описваните събития, и на което Кийт, така или иначе, никак не приличаше.) Кийт напомняше кучето на убиец, което си има вземане-даване с изкормвачи, разчленяващи трупове или осквернители на гробове. В очите му се таеше странно сияние – за миг ти напомняше здраве, което е скрито, или спящо, или по друг начин загадъчно отсъстващо. Макар и често кървясали, очите му бяха пронизващи. Светлината струеше от тях. Ала този еднопосочен лъчист блясък никак не беше приятен или насърчителен. Очите му бяха телевизия. Самото лице беше лъвско, подпухнало от желания и сухо като мека козина. Увенчаващата гордост на Кийт, косата му, беше гъста и буйна, но винаги имаше вид, сякаш е току-що измита, недобре изплакната и слепната от евтиния шампоан, се е изсушила в претъпкан пъб на изпаренията от алкохол и сред цигарен дим. Тези очи и тяхната градска суровост... Като отчаяната бодрост на останала без финансиране педиатрична болница (Добре дошли в отделението „Питър Пан“) или като кремавия ролс-ройс на престъпник, паркиран по здрач между станция на метрото и цветарска сергия, очите на Кийт Талънт блестяха с готовност за всичко в името на парите. Но чак убийство? Имаше ли достатъчно кръв в очите му за такова нещо? Не сега, още не. Някъде у него таланта го имаше, но беше нужна жертва на убийство, която да го изкара наяве. Скоро той щеше да открие дамата.
Или тя щеше да открие него.
Чик Пърчис. Чик. Крайно неуместно за такъв прославен побойник и похотливец. Галено от Чарлс. В Америка е Чък. В Англия очевидно е Чик. Ама че име. Ама че страна... Разбира се, пиша тези думи в благоговейната тишина, последвала завършването ми на първа глава. Все още не смея да я прочета. Питам се дали ще го направя някога.
По все още ненапълно ясни причини май възприех весел и снизходителен тон. Звучи отживяло и декадентски, досущ като самия Кийт. Ала помнете: Кийт е съвременник, съвременник, съвременник. Във всеки случай, надявам се да се усъвършенствам. А скоро трябва да се изправя и пред жертвата.
Хубаво би било да се отдам на пространни разсъждения колко е приятно усещането след всички тези години да седна и да пиша художествена литература. Но не бива да се главозамайвам. Това се случва в действителност.
Откъде знам, например, че Кийт си изкарва хляба като мошеник? Защото се опита да измами мен на идване от „Хийтроу“. Бях стоял половин час под табелата „ТАКСИ“, когато яркосин кавалиър направи второто си кръгче и спря на стоянката. Отвътре излезе той.
– Такси, господине? – рече и взе чантата ми с небрежен и обигран професионален маниер.
– Това не е такси.
Тогава той каза:
– Нищо страшно. Тук няма да хванеш такси, приятел. Не се надявай.
Попитах за цената и той я назова: скандално висока сума.
– Лимузина е все пак – обясни.
– Никаква лимузина не е. Просто кола.
– Ще се ръководим по брояча, нали така? – заубеждава ме, но аз вече се настанявах на задната седалка и заспах дълбоко още преди да потеглим.
Събудих се известно време след това. Приближавахме Слау и броячът показваше 54,50 лири.
– Слау!
Стрелкаше ме предпазливо с поглед в огледалото за обратно виждане.
– Я почакай, почакай – избъбрих.
Моята болест, или, да го кажем, състояние си има един плюс. Никога не съм бил по-смел. Дава ми хъс, чувствам го. Усещането е същото като да търсиш точните думи и да ги намираш.
– Слушай, аз много добре се ориентирам тук. Не съм дошъл да разглеждам „Харъдс“, Бъкингамския дворец и Стратфорд он Ейвън. Не съм и от ония, дето за двайсет лири искат да им покажеш „Трафалгар“ и всички барове наоколо. Слау? Хайде, моля ти се. Ако ми кроиш убийство или отвличане, дай да го обсъдим. Ако ли не, карай ме в Лондон за уговорената сума.
Той спря без никаква припряност. Олеле боже, помислих си, тук вярно ще става убийство. Извърна се към мен и ми се ухили заговорнически.