– Виж сега – подхвана, – така стоят нещата. Видях, че си заспал. Рекох си: „Човекът спи, явно има нужда от сън. Ще се отбия да видя мама“. Но това да го оставим настрана – добави и с рязко отмятане на главата посочи с брадичка брояча със странен дизайн и вероятно домашна изработка, който вече показваше 63,80 лири. – Не възразяваш, нали, приятел? – Махна с ръка към настлана с чакъл алея с редови къщи покрай нея. Чак сега забелязах, че сме в някакво подобно на санаториум място – осеяно със зелени площи, без магазини. – Тя ми е малко нещо болна. Няма да се забавя и пет минути. Става ли?
– Какво е това? – попитах по повод на звуците, идващи от стерео уредбата на колата – резки удари, последвани от изкрещени числа на фона на дивашки ревове.
– Дартс – отвърна той и изключи уредбата. – Бих те поканил да влезеш с мен, но става дума за мама все пак. НӚ, чети това.
И тъй, останах на задната седалка на колата, докато шофьорът ми отиде да посети майка си. А всъщност не правел нищо такова. В действителност (както гордо ми довери впоследствие) изчукал в дневната оскъдно облечената Анализе Фърниш, докато настоящият ѝ спонсор, който работел нощна смяна, бил в стаята над тях, потънал в легендарно дълбокия си сън.
Държах в ръце брошура от четири страници, тикната под носа ми от убиеца (въпреки че той не беше убиец все още. Много хляб имаше да изяде дотогава). На гърба ѝ стоеше цветна снимка на кралицата и неумело насложено върху нея шишенце парфюм: „Ярост“ от Амброзио. На предната корица се мъдреше черно-бяла снимка на шофьора ми, тарикатски усмихнат. „Кийт Талънт“ гласеше надписът отдолу.
– Шофьорски и куриерски услуги
– Собствена лимузина
– Консултант по казина
– Луксозни стоки и сувенири от знаменитости
– Представител в Лондон на „Амброзио“, Милано – парфюми и кожи
Следваше още информация за парфюмите – „Скандал“, „Ярост“ и по-второстепенни с имена „Мираж“, „Маскировка“, „Двуличие“ и „Ужилване“. Отдолу се мъдреше надпис в кавички „Кийт е малкото ми име, за парфюми мен търси ме“, придружен с адрес и телефонен номер. Двете средни страници на брошурата бяха празни. Механично я тикнах в джоба си; впоследствие се оказа безценна за мен.
Кийт се зададе по градинската алея с несигурна походка, като на два пъти небрежно намести колана си.
Когато колата спря и се събудих повторно, броячът вече показваше 143,10 лири. Бавно се измъкнах от автомобила с наслоилата се в нея миризма на преспал човек, също като в каравана, с усещането, че съм бил във втори полет, и се изправих пред къщата – а тя беше къща, масивна като старинна гара.
– Щатите, а? Много ги обичам – бърбореше Кийт. – Ню Йорк? Направо го обожавам. Мадисън Скуеър. Парк Сентръл. Чудно местенце.
Извади пътната ми чанта от багажника и внезапно застина.
– Но това е църква – изрече с почуда.
– Била е дом на свещеник, викарий или някой подобен – посочих му гравирана табелка, поставена високо на стената. 1876 година от новата ера.
– 1876-а! – възкликна той. – И някой си викарий се е ширил тук!
По лицето на Кийт ясно се четеше съжаление за трагичния упадък в търсенето на викарии. Е, хората още се нуждаеха от стоката, за която викарии от всякакъв род бяха посредници, само дето не щяха викариите.
Като не пропускаше да подчертае с целия си вид и жестове, че ми прави услуга, Кийт понесе чантата ми през оградената градина отпред и изчака да взема ключовете си от жената на първия етаж. В ежедневието рядко ставаш свидетел на светлинна скорост: само когато удари мълния. Скоростта на звука е по-позната: например онзи човек с чук в далечина. Ала съчетание от двете е твърде неочаквано събитие, а точно такова връхлетя двама ни с Кийт: комбинираните честоти на три реактивни самолета, които прелетяха над покривите.
– Божичко – ахна той.
Аз изрекох същото заедно с него.
– Какво значеше това? – попитах.
Кийт вдигна рамене и си придаде надменно изражение.
– Забулено е в тайнственост явно. От онези неща, които е писано да останат загадка.
Влязохме през втора външна врата и се изкачихме по широко стълбище. Струва ми се, че и двамата бяхме еднакво силно впечатлени от крещящия разкош в апартамента. Бива си го жилището, признавам. След няколко седмици тук дори великият Пресли би закопнял за елегантната простота на Грейсланд.
Кийт огледа интериора с жив интерес, с жестокото, но професионално око на обирджия. За втори път този предобед ми се мярна ленивата мисъл, че може да бъда убит. Кийт щеше да си е тръгнал оттук десет минути по-късно с моята пътна чанта през рамо, вече натежала от луксозни предмети. Вместо това той само ме попита кой е собственикът и с какво се занимава.