Казах му. Кийт изглеждаше скептичен, нещо не му се връзваше.
– Пише главно за театъра и телевизията – допълних.
Сега вече всичко се изясни.
– За телевизията, а? – подхвърли той многозначително.
Кой знае защо, добавих:
– Аз самият също се подвизавам в телевизията.
Кийт кимна с разбиране и някаква смиреност, която, трябва да кажа, ме трогна. Ама то се знае (мислеше си той), хората от телевизията всички се знаят, летят си между големите градове и си услужват един на друг с апартаментите си. Какво по-естествено? Да, зад повърхностната активност на очите на Кийт се заформяше видение на божествен елит, кръстосващ тропосферата като сателитен телевизионен сигнал – високо горе, над всичко.
– Да бе, то и аз скоро ще се покажа по телевизията. Така се надявам поне. След около месец-два. Дартс.
– Дартс?
– Дартс.
И така се започна. Той остана три часа и половина. Не са ли хората удивителни? Биха ти разказали всичко, ако само им отделиш време. А аз винаги съм бил добър слушател. Какво ти добър, направо талантлив слушател. Наистина имам желание да слушам хорските истории, не знам защо. Разбира се, на този етап бях съвършено незаинтересуван; нямах идея какво се случва и заформя току пред очите ми. В рамките на петнайсет минути бях осведомен за шокиращи подробности за Анализе – и за Икбала, и за Триш, и за Деби. Лаконично, но невъзмутимо спомена съпругата си и дъщеря си. После се заредиха разкази за престъпления с насилие и за Чик Пърчис. За Ню Йорк. Вярно, почерпих го щедро с пиене: бири, струпани в изобилие като бомбички в хладилника на Марк Аспри. Накрая той ми взе двайсет и пет лири за возенето с таксито (вероятно специална телевизионна тарифа) и ми подари химикалка във формата на стреличка за дартс, с която сега пиша тези редове. Съобщи ми също къде мога да го открия всеки ден по обяд и вечер: в пъб на име „Черния кръст“ на Портобело Роуд.
И наистина щях да го открия там. Дамата също щеше да го открие.
Когато Кийт си тръгна, аз заспах. Случи се без никакво участие на волята ми. Двайсет и два часа по-късно отворих очи за крайно нежелана и потискаща гледка – на мен самия, отразен в огледалото на тавана. Огледало имаше и на таблата на леглото, и друго на отсрещната стена. Явно бях в Стаята на огледалата, в ада на огледалата... Хвърлих едно око – никак не изглеждах добре. Имах вид, сякаш умолявам, умолявам самия себе си. Доктор Слизард твърди, че ще е така още три месеца, след което всичко ще се промени.
Оттогава направих няколко плахи разходки наоколо. Първото, което забелязах на улицата (и едва не го настъпих), ме порази като типично английско в самата му квинтесенция: подгизнал самун бял хляб, подобен на мозък на животно, далеч по-глупаво от овца дори. Дотук обаче не изглежда така зле, както хората обичат да казват. Поне всичко е що-годе разбираемо. Десет години не съм идвал и какво се е случило? Десет години на Относителен упадък.
Ако Лондон е пъб и искате цялата история, къде ще отидете? Отивате в лондонски пъб. И този миг в „Черния кръст“ пусна в движение въпросния сюжет. Кийт е ясен, него съм го овладял. Сега разработвам третата страна, фона на повествованието, лапнишарана – Гай Клинч, който за мой ужас се оказва едно наистина прекрасно човешко създание. Излиза, че съм надарен с голям талант да внушавам доверие. Но нищо от това тук не би започнало без момичето. Без нея кьорава надежда не би имало за мен. Никола Сикс беше чудото, двигателят. Беше идеална за мен. А сега тя поема всичко в свои ръце.
Англичаните, Бог да ги благослови, си умират да говорят за времето. Но напоследък така е и с цялото население на земята. В момента времето е суператмосферно и поради това в известен смисъл суперметеорологично (би ли могло всъщност да се нарича „време“?). Казват, щяло да остане така до края на лятото. Одобрявам с едно уточнение. Избрало е погрешната година, в която да се случи – погрешната година за странно поведение. Наблюдавам го. Времето, ако още можем да го наричаме така, често е прекрасно, но ме довежда близо до истерия, както впрочем е и с всичко друго сега.
Глава 2. Жертвата
Черното такси ще се отдалечи безвъзвратно и завинаги, след като на шофьора е платено и му е даден щедър бакшиш от жертвата. Тя ще тръгне по улицата без изход. Масивната кола ще я чака; фаровете ѝ ще светнат, когато се насочи към нея. Ще спре, но с включен двигател, а в това време вратата към пътническото място ще се отвори.