Лицето му ще е засенчено в мрак, но тя ще види раздробените стъкла върху седалката и крика, готов върху скута му.
– Качвай се.
Тя ще се наведе напред.
– Ти – ще промълви напрегнато, щом го разпознае. – Винаги ти.
– Качвай се вътре.
И тя ще се качи...
Що за съдба или състояние е това (и може би като самата дума клони по своя облик към женски род: към женски финал), какво е по своята същност, какво означава да си предопределен за жертва?
В случая с Никола Сикс, висока, мургава, трийсет и четири годишна, то бе неразривно свързано със самозаблуда, траяла цял живот и сама по себе си податлива на контрол. От самото начало, от момента, в който мислите ѝ придобиха последователност, Никола беше наясно с две странни неща. Второто странно нещо бе, че тя не биваше никога и пред никого да казва за първото странно нещо. А първото странно нещо беше следното: тя винаги знаеше какво предстои да се случи. Не през цялото време (тя не прибягваше маниакално към тази си дарба във всяка минута) и не за всички дребни подробности; но така или иначе, винаги знаеше какво предстои да се случи. Открай време си имаше приятелка – Енола, Енола Гей. Енола не беше реална. Тя произлизаше от главата на Никола Сикс. Никола беше единствено дете и знаеше, че винаги ще си остане такава.
Сами можете да си представите как биха се развили нещата. Никола е на седем години например и родителите ѝ я водят на пикник с друго семейство: сладката Доминик ще е там, ще ѝ стане приятелка може би, жива приятелка за единственото дете. Ала малката Никола, потопена в романтични мисли и напълно щастлива с Енола, не иска да отиде (гледайте само как пищи и се опъва!). Не иска да отиде, защото знае, че следобедът ще завърши с катастрофа, с разкървавяване, йод и сълзи. Така и става. На сто метра от възрастните (скупчени около четвъртита покривка на слънце) Никола стои на върха на склон с новата си приятелка, сладката Доминик. Разбира се, Никола знае какво ще се случи: момичето ще се поколебае или спъне и като посегне да я подкрепи, Никола случайно ще изтласка новото си другарче в игрите и то ще се изтъркаля по каменистия сипей. После ще трябва да тича и крещи, да се вози в мълчание нанякъде, да седи на болничната пейка, като полюшва крака и вяло мрънка за сладолед. Така и става. На четиригодишна възраст е видяла по телевизията предупрежденията, концентричните кръгове на опустошение и Лондон в самия им център. Тя и за това знаеше, че ще се случи. Беше само въпрос на време.
Когато Никола беше добра, тя беше много добра. Ала станеше ли лоша... Нямаше никакви чувства към родителите си, нито в едната, нито в другата посока: това беше нейна си тайна, пазена в мълчание. Така или иначе, те и двамата починаха, едновременно, както тя винаги бе знаела, че ще стане. Така че защо да ги мрази? Защо и да ги обича? След обаждането по инерция подкара колата си към летището. Самата кола беше като тунел от студен вятър. Шеф от авиолиниите я въведе във ВИП залата: там имаше бар и петдесетина души, разстроени в различна степен. Тя изпи брендито, подадено ѝ настойчиво от един стюард. „Безплатно е“, увери я. Вкараха телевизор. И тогава, колкото и да не бе за вярване (дори Никола беше потресена), показаха кадри на живо от мястото на катастрофата и чувалите с трупове, подредени във френско поле. Във ВИП залата настанаха сцени на протести и бурно отрицание. Един старец в завеяното си състояние не преставаше да предлага пари на униформен сътрудник от пресслужбата. Напълно хладнокръвна, Никола пи още бренди и се чудеше как е възможно смъртта да сварва хората така неподготвени. Същата нощ тя прави акробатичен секс с някакъв пилот, за когото, естествено, не можеше да има прошка. По онова време беше на деветнайсет и отдавна бе напуснала семейния дом. Въпреки силната си магнетична привлекателност Никола още не беше красива. Ала вече се носеше на крилете на вятър, чийто повей не беше добър.
Погледнато в по-общ план – предвид човешките отломки, които тя оставяше в носещия се зад нея поток от въздух, всички нервни кризи, съсипани кариери, опити за самоубийство, отровени бракове (и още по-ужасни разводи), – умението на Никола да предвижда бъдещето я остави с едно или две твърди убеждения: че никой никога няма да я обича достатъчно, а онези, които я обикнеха, не си струваха тя да им отвърне с достатъчно силно чувство. Типичната интимна връзка при Никола завършваше край входа към нейния мансарден апартамент: поредният мъж спринтираше по коридора с панталони, смъкнати до коленете му, разкъсано сако върху разкъсана риза, а Никола го следваше плътно (ту по нощница, ту по бельо, ту гола под небрежно загърната кърпа) или за да ускори оттеглянето му с грозни ругатни и умело запратен пепелник, или за да спечели отново любовта му я с извинения, я с милувки, я с груба сила. Във всички случаи поредният мъж продължаваше напред. Често тя изхвърчаше чак на улицата. На няколко пъти беше замерила с тухла чакащата кола. Случвало се бе и да ляга пред нея. Така нищо не променяше, естествено. Колата неизменно отпрашваше с най-високата скорост, която можеше да постигне, макар, трябва да се признае, понякога и в посока назад. Мъжете на Никола и техните скорости на бягство... Обратно в апартамента си, кършейки ръце или притиснала кубче лед до устната си (или парче месо към окото си), Никола се поглеждаше в огледалото, поглеждаше към каквото беше останало и си мислеше колко странно беше, че още от самото начало се бе оказала права. Знаела бе, че така ще свърши. И се бе потвърдило. Така че дневникът, който водеше, бе просто хроника на предизвестена смърт...