Двамата свещеници разговаряха известно време, след което по-младият му донесе някаква тъмнокафява напитка в стъклена чаша. Имаше вкус на алкохол и на горчиво лекарство. Показаха му с жестове отново да заспи и излязоха от стаята, като момичето го погледна от вратата през рамо за миг.
Той се повъртя известно време, мина му през ума, че „тук и сега“ май ще му хареса, и се унесе.
Събуди се в късния следобед. На стола под прозореца бе седнала друга жена, слаба, със сиво-кафява коса, и шиеше нещо, подобно на риза. Навън лаеше куче, а на по-голямо разстояние се провеждаше военно обучение — според шума, който вдигаха, бяха петдесетина души. Мъжки глас отмерваше ритъма:
— Хи-ип, хи-ип, хи-ип, хи-ип!
Друга константна величина.
Усмихна се със задоволство. Щом се вдигнеше на крака, едва ли щеше да остане дълго без работа. Откакто като студент втори курс в Принстън се отказа да следва теология, непрекъснато беше войник. Бе задължен на комунистите в Северна Корея, че започнаха онази война. Без нея може би никога не би намерил морална сила да се откаже от кариерата, към която го насочваше баща му. Отиването му в армията може би уби баща му — преподобният Александър Морисън просто не можа да преживее факта, че синът му няма да продължи неговия път. Така или иначе, почина, докато той беше в Корея.
Година и половина след завръщането си работи като банков охранител, докато не почина и майка му. И това беше един вид военна служба — беше въоръжен и в униформа. После, вече свободен от задължението да се грижи за майка си, премина в щатската полиция. Това вече си беше истинска военна служба — поне най-близката до нея професия в мирно време.
И накрая се набута в този купол от седефена светлина, в тази машина на времето, от която се озова в — в това „тук и сега“, както единствено можеше да го нарече.
Къде беше това „тук“ бе сравнително лесно да предположи. Вероятно на десетина-петнайсет мили от мястото на преместването му във времето, което бе точно до границата на окръг Клинтън в долината Нитани. Сигурен беше, че „тук и сега“ не използват хеликоптери за пренасяне на ранените.
Кога беше това „сега“ бе съвсем друга работа. Лежеше по гръб, загледан в белия таван — не искаше да привлича вниманието на жената до прозореца. Не беше в миналото. Дори да не бе учил история — а почти само това бе учил в колежа, — щеше да знае, че Пенсилванската колония никога не е представлявала нещо подобно. Приличаше по-скоро на Европа от шестнайсети век, макар че никой френски или германски кавалерист не би останал достатъчно дълго жив, за да износи дори първия си чифт казионни ботуши, ако беше толкова непохватен фехтовач, като тези, които бе повалил през онази нощ. А и доста се бе занимавал със сравнителна религия, за да е сигурен, че трите икони върху селската лавица не принадлежат към нито една от митологиите чак до древните Египет и Шумер.
Следователно се намираше в бъдещето. Далечното бъдеще, дълго след унищожаването на човечеството от атомна война, когато човек се е върнал обратно в Каменната ера и постепенно е стигнал до този стадий. Хиляда… десет хиляди години… Десет долара, ако познаеш колко бобени зърна има в гърнето. Важното бе, че „тук и сега“ е където-когато щеше да остане, затова трябваше да се намести в него. Струваше му се, че ще му хареса.
А пък онова прекрасно, очарователно блондинче! Заспа, мислейки за нея.
Закуската на следващата сутрин включваше зърнена каша с месен бульон с миризма на наденица и чаша чай от дафина. Кафето, изглежда, не бе познато „тук и сега“ и определено щеше да му липсва. Помоли с жест жената да му донесе ризата и извади лулата, тютюна и запалката. Тя постави до леглото стол за нещата му. Щом щракна запалката, тя опули очи и каза нещо, на което той отвърна с учтив тон. След това тя се върна на мястото си и продължи да шие. Той огледа дрехата си — беше скъсана и със засъхнала кръв отляво, а значката му беше сплескана и изкривена. Затова бе останал жив.
Възрастният свещеник и девойката дойдоха след около половин час. Този път тя беше облечена в рокля в червено и сиво, достойна за витрината на „Бергдорф-Гудман“ и спокойно можеше да й се окачи табелка с цена „$200“, макар кинжалът на колана й да не бе твърде подходящ за Пето авеню. Двамата носеха плочки за писане и пръчици от талк — очевидно хартията все още не бе преоткрита. Поздравиха, преместиха си столове до леглото и се захванаха за работа.
Най-напред го научиха на думите „теб“, „мен“, „той“ и „тя“, а след това на имената си. Тя беше Рила. Възрастният свещеник — Ксентос. По-младият свещеник, който мина да нагледа пациента, беше Митрон. Имената му звучаха като гръцки. Единствено при тях откри някакво езиково сходство.