За момент очите на Скранга се разшириха, след което той ги присви лукаво.
— Аха. Разбирам, лорд Калван. А ако проникна в палата на Гормот, ще намирам начини да съобщавам от време на време на свещениците на Дралм. За това ли става дума, лорд Калван?
— Чудесно разбираш, Скранга. Предполагам, че би искал да останеш за големия пир, но ако съм на твое място, не бих се бавил. Тръгни още утре сутринта. Но първо говори с върховния жрец Ксентос и му поискай благословията на Дралм, преди да потеглиш.
Трябваше да изпрати някого и в Саск и да въвлече и принц Сараск в производството на огнено семе. Това обаче не бе толкова лесно. А след пира всички тези търговци и каруцари, които бяха задържали отсам Желязната завеса, щяха да се пръснат навсякъде из петте Велики кралства. Той проследи Скранга, докато излезе, след което натъпка една лула — не друкогашна „Дънхил“, а местна, от царевичен кочан, модел „Дъглас Макартър“ — и я запали от свещта върху писалището.
Истинският враг беше Домът на Стифон. Да натупа Гормот хубавичко на негова територия. Сараск от Саск в сравнение с Гормот беше като Мусолини в сравнение с Хитлер — решителна победа над Ностор щеше да му вземе страха. Но Домът на Стифон нямаше да спре, докато не унищожи Хостигос. Изискваше го влиянието им, което бе най-големият им актив. А и Домът на Стифон бе огромен и се простираше над всички Велики кралства — от Сейнт Лорънс до Залива.
Огромен, но уязвим и той вече знаеше най-уязвимата им точка. Стифон не бе обичан бог като Дралм, Галзар или Ирта Всемайка. Свещениците на Стифон не търсеха последователи сред народа, а дори и сред дребните благородници и земевладелците, които бяха гръбнакът на обществото „тук и сега“. Управляваха чрез насилие над Великите кралства и принцовете и щом то отпаднеше с разрушаването на монопола над огненото семе, тези управници и народите им щяха да се опълчат срещу Дома. Войната срещу Дома на Стифон щеше да бъде спечелена в малки независими барутни работилници, пръснати из Петте кралства.
Но първата задача бе победата над Гормот. Не беше сигурен колко добра работа ще свършат Скранга или Петата колона на храма на Дралм на Ксентос. Човек не можеше да се доверява на подобни неща. Гормот трябваше да бъде победен на бойното поле. Превземането на Тар-Домбра бе добро начало. На следващата сутрин две-хилядна носторска армия, най-вече наемници, се бе опитала да форсира един брод на Дриса в устието на Пайн Крик и бе спряна с артилерийски огън. Същата нощ Хармакрос прекоси западния ръкав на долината Вилос с петстотин кавалеристи и нападна Западен Ностор, като изпепели сламените покриви, отмъкна добитъка и извърши обичайните зверства.
Той се намръщи. Хармакрос беше чудесен кавалерийски предводител и приятен събеседник за пийване, но много обичаше зверствата. Например клането в храмовата ферма в Седемте хълма. Но щом така се воюваше „тук и сега“, значи така щеше да воюва и той.
Замисли се над изкуството на войната „тук и сега“. Надяваше се превземането на Тар-Домбра да укроти Гормот поне до края на годината и да му даде възможност да организира истинска армия, обучена според тактическите военни знания, които си спомняше от историята на шестнадесети и седемнадесети век на своето време.
Леки оръдия като онези, с които Густав Адолф бе смазал тромавите части на Тили при Брайтенфелд. И огромен брой пушки, както и мъже, които да си служат с тях. „Тук и сега“ имаше огромни гористи райони и липсата на закони за дивеча бе странна — всеки бе ловец. Стандартизация на калибрите, за да се пуснат в обращение куршуми, вместо всеки войник да си носи собствен калъп. Запита се след колко време биха могли да се произвеждат непознатите „тук и сега“ щикове. Не и до края на годината, като имаше предвид всичко останало. Но ако можеше да се отърве от всички тези копия за мечки, коси и така нататък и да въоръжи копиеносците с петметрови швейцарски копия, те щяха да държат кавалерията далеч от стрелците му.
Изтърси пепелта от лулата си и я остави. Стана и погледна часовника си (единственият на този свят — какво ще прави, ако го счупи?). Беше 17.00 — вечеря след час и половина. Излезе навън, като отвърна на поздрава на часовия на вратата, и се заизкачва по стълбата.
Прислужникът бе струпал нещата върху бял чаршаф на масата във всекидневната. Якето с деформираната значка, която бе спасила живота му, скъсаната и окървавена сива риза, бричовете. Напипа портфейла в джоба. Не можеше да изхарчи книжните пари на някакви несъществуващи Съединени щати, а личните документи принадлежаха на също толкова несъществуващ „тук и сега“ човек. Не му трябваха и ботушите — дворцовият обущар правеше по-добри, след като се научи да изрязва ляво и дясно ходило. Коланът „Сам Браун“ с празните патронни гнезда, кобурът и калъфът с белезниците. Всеки, комуто се налагаше да се поставят белезници, „тук и сега“ халосваха по главата или го застрелваха. Захвърли и полицейската палка — не вършеше работа „тук и сега“. „Тук и сега“ вършеха работа рапирата и кинжалът.