— Не. — Калван докосна с тръбичката на лулата си кръстовището при Фитра. — Тук ще се бием.
— Но, лорд Калван! Това е много мили навътре в Хостигос! — противопостави се един от офицерите. Вероятно имаше имот някъде там. — Не можем да ги пуснем толкова навътре!
— Лорд Калван — започна с нетърпящ възражения тон Хармакрос. Този път нямаше намерение да се подчинява. — Не можем да си позволим да отстъпим и педя хостигска земя. Достойнството на Хостигос ни го забранява.
Отново се връщаха в Средните векове! Сякаш чуваше гласа на професора по история да изрежда стотици битки, загубени поради съображения за опазване на достойнството. Най-вече от французите, но не само от тях. Реши да побеснее.
— Стифон да ви тръшне с тези глупости! — изрева той и удари с юмрук по масата. — Не воюваме нито за достойнство, нито за имения. Воюваме, Дралм да ви тръшне, за да оцелеем, и единственият начин да спечелим е като изтрепем колкото можем повече ностори и загубим колкото се може по-малко наши мъже.
— Ето тук — продължи по-кротко той, след като яростта си свърши работата. — Това е най-доброто място. Познавате местността. Клестреус ще пресече Маракс ето тук. Ще пусне най-добрата кавалерия отпред и след като си осигури брода, ще напредне в долината. Кавалерията ще избърза да събере плячката преди пехотата. Докато пехотата прегази, ще са се разтегнали по целия източен Хостигос. Освен това ще са уморени и — най-важното — конете им също ще са уморени. На дневна светлина ще сме стигнали до Фитра и до появяването им ще успеем да заемем позиции, конете ни ще са отпочинали, мъжете ще са поспали около час и ще са похапнали топла храна. Няма ли да е по-различно според вас? С какви войски разполагаме на изток оттук?
— Стотина души кавалерия до реката, сто и петдесет редовна пехота и приблизително два пъти повече запасняци. И още петстотин запасняци и малко редовна войска на позиция по дефилетата.
— Добре… моментално пратете ездачи. Войската покрай реката да се върне назад, пехотата възможно по-бързо, а кавалерията малко пред носторите и с отделни сражения. Но да не се опитват да ги забавят — ако забавим тези отпред, задните ще ги настигнат, а не искаме това.
Хармакрос гледаше картата и преценяваше тактиката. Накрая кимна и каза:
— Източен Хостигос ще бъде гробницата на носторите.
Това вече бе достойно за честта на Хостигос.
— По-скоро на наемниците от Хос-Агрис и Хос-Ктемнос. Все пак кой ги е наел — Гормот или Домът на Стифон?
— Гормот, разбира се. Домът на Стифон е дал парите, но военачалниците наемници са подписали договора с Гормот.
— Глупаво от страна на Стифон. В съобщението, което получих от преподобния — как му беше името, — има една интересна клюка. Изглежда, тази сутрин Гормот е усмъртил един свой подуправител. Тикнал насила една фуния в гърлото му и му излял почти половин бъчонка долнопробно вино, предназначено за един затворник или по-скоро предполагаем затворник, към когото Гормот разпоредил да се отнасят добре.
Един от офицерите направи гримаса.
— Съвсем в стила на Гормот.
Друг офицер се разсмя и изброи няколко ханджии в град Хостигос, които заслужавали същото. Хармакрос поиска да разбере кой е този привилегирован затворник.
— Познаваш го. Скранга, агриският търговец на коне.
— Да, купихме добри коне от него. Яздя един от тях — отвърна Хармакрос. — Хей! Та той работеше в мелницата за огнено семе. Мислиш ли, че е почнал да прави огнено семе за Гормот?
— Ако е постъпил, както му казах, да.
Всички се развикаха. Дори Хармакрос го изгледа опулено.
— Ако Гормот започне да произвежда собствено огнено семе — продължи Калван, — Домът на Стифон ще разбере и знаете какво ще последва. Затова се питам кой срещу кого ще използва наемниците. И още нещо. Нямаме възможност да се грижим за носторски затворници, но задръжте всички наемници, които се предадат. Ще ни потрябват, когато дойде редът на Сараск.
II
На изток едва се развиделяваше и варосаните стени се още бяха само смътни петна под тъмните сламени покриви, но градчето Фитра вече беше будно и щом той приближи, отвсякъде се понесоха викове:
— Лорд Калван! Дралм да благослови лорд Калван!
Вече бе попривикнал и не усети същото вълнение, както първия път. От отворените врати и прозорци се изливаше светлина, потрепваха пламъците на откритите огньове и се бе струпала тълпа от местни хора и препуснали напред кавалеристи. Зад него тътнеха конските копита, а по-назад по дървения мост до мелницата трещяха четирифунтовите оръдия. Трябваше да произнесе реч от седлото, докато се раздаваха заповеди и се препредаваха на стоящите отзад, а хора и коне отстъпваха, за да направят път на оръдията.