Ксентос например вярваше в Дралм. Може би някой ден щеше да има проблеми със стареца, ако Ксентос сметнеше, че дългът му към Дралм е в конфликт с дълга му към Великото кралство. Надяваше се това никога да не се случи.
Трябваше да научи повече неща за другите Велики кралства. Шпиони — това беше работа за херцог Скранга и щеше да го държи настрана от зловредна дейност във вътрешната политика на Ностор. Шеф на секретната служба. Скранга бе достатъчно безчестен, за да може да върши тази работа. И някой да го наблюдава, разбира се. Това можеше да бъде едно от задълженията на Клестреус.
И да разбере истинското положение в Ностор. Да отиде сам — Макиавели го препоръчваше при опазването на ново владение. Да направи носторите свои приятели — нямаше да е трудно, след като бяха живели под тиранията на Гормот. И…
„Обща заповед. До всички войски. Влиза в сила незабавно! Престъпление, наказуемо с военен съд, за всеки воин от въоръжените сили на Великото кралство Хос-Хостигос е публичното пеене, рецитиране, представяне, подсвиркване, тананикане или всяко друго словесно и/или музикално изразяване на песента, известна под заглавието «Така прегазихме Ностор»!“
20
Въркън Вал погледна часовника си и му се прииска Дала да побърза, но тя се занимаваше с разкрасяването си за приема. Загубено време, мина му през ума — тя си беше родена красавица. Но я се опитай да го кажеш на която и да било жена. От другата страна на ниската маса Торта Карф също погледна часовника си и се усмихна доволно. Правеше го, откакто бяха седнали да вечерят, и всеки следващ път усмивката му беше все по широка и щастлива, тъй като минутите до полунощ оставаха все по-малко.
Надяваше се все пак приготовленията на Дала да им позволят да пристигнат в Главната квартира на Паравремевата полиция поне един час преди полунощ. Залата за срещи щеше да е претъпкана — всеки, който бе на някакъв пост от параченгетага и в Паравремевата комисия, политици, общественици и специално поканеният университетски екип по Проекта Калван. С повечето от тях щеше да се наложи да се ръкува и да се чукне с колкото е възможно повече народ, а точно преди полунощ всички щяха да нахълтат в кабинета на Главния, Торта Карф щеше да седне зад бюрото си и точно в 24.00 часа щеше да стане и двамата щяха да си стиснат ръцете, Торта Карф щеше да направи крачка встрани, той щеше да седне на стола и всички щяха да запеят варварския псалм от Четвърто ниво, който използваха за такива случаи.
И от този момент щеше да седи там като арестуван — Дралм да го прокълне дано!
Изглежда, го бе произнесъл на глас. Оттеглящият се Главен се усмихна равнодушно.
— Продължаваш да ругаеш на арийско-транстихоокеански зартански. Кога мислиш да се върнеш там?
— Само Дралм знае, а той няма влияние в Родния времепредел. Ще се наложи да свърша доста работа тук. На първо място трябва да се заема и да реша проблема с инцидентното прихващане. Десет нови случая през последните осем дни. И не ми повтаряй какво си казал на Зарван Тарг, когато се оттеглял, и какво той казал на Хишан Галт при неговото оттегляне. В името на Дралм, трябва да направя нещо!
— За късмет на работещите ченгета, ние сме дълголетна раса. Имаш доста време до встъпването на следващия Главен.
— Знаем каква е причината. Трябва да се заемем с нейното отстраняване. Сега съм на сто и четири. В този твой стол ме очакват около две столетия. Ако не ни стигнат хора, роботи и компютри да елиминираме някои от тези взаимопрониквания, можем да се откажем и да напуснем.
— Би било доста налудничаво.
— Виж какво, знаеш, че не е в стила ми да морализаторствам, но искам за момент да си помислиш за моралното ни право да изтръгваме хората от единствения свят, който познават, и да ги изтърсваме в съвършено различен свят, само наподобяващ техния…
— Замислял съм се от време на време за това — прекъсна го Торта Карф, сякаш се опитваше да го разубеди. — Този приятел Морисън, лорд Калван, Великият крал Калван, е един на милион. Това беше най-хубавото, което би могло да му се случи, и той сам би го потвърдил, ако си позволи да го коментира. Но останалите — тези, които конвейерните оператори облъчват с иглерите — са късметлии.
— Но какво бихме могли да направим, Вал? — Той въздъхна. — Населението върху тази планета, която е била абсолютно съсипана преди дванайсет хиляди години, е десет милиарда. В един отделен момент в Родния времепредел се намират не повече от милиард и половина. Останалите са пръснати навсякъде из Пето ниво и по конвейерните станции из Четвърто, Трето и Второ. Не можем да си позволим да ги зарежем — това също е въпрос на морал. А и не можем да ги докараме всички тук и да измрем от глад, след като прекратим паравремирането. Онзи твой арийско-тихоокеански израз е доста подходящ: „Държим змия за опашката“.