— Много сме задължени на принцеса Рила — заяви Хармакрос. — Аз исках да отида само с още трима-четирима, за да видя какъв е този чужденец, но принцесата каза, че имаме само думата на Вурт и че там може да има още сто души, които той да не е видял. Така че тръгнахме всички и… знаете останалото.
— За всичко сме задължени на Дралм. — Лицето на стария Ксентос сияеше от кротка радост. — И на Галзар Вълкоглавия, разбира се — добави той. — Това е знак, че боговете не са обърнали гръб на Хостигос. Този чужденец, който и да е той, ни е изпратен от боговете да ни подкрепи.
II
Въркън Вал остави запалката на бюрото, извади цигарата от устата си и изпусна струйка дим.
— Шефе, повтарям го за пореден път. Трябва да направим нещо. — „След Последния ден на годината — каза си той наум — ще направя нещо.“ — Знаем причината — взаимно проникващи конвейери при прехвърляне. Това трябва да се спре.
Торта Карф се засмя.
— Причината за смеха ми — обясни той — е, че казах точно същото преди около сто и петдесет години на стария Зарван Тарг, когато получавах поста от него, а той ми се изсмя, точно както ти се изсмях аз сега, тъй като той пък бе казал същото на оттеглящия се Главен, когато поемал поста от него. Виждал ли си някога карта на всички паратемпорални конвейерни пунктове?
Не. Не си спомняше. Освободи съзнанието си от всичко друго и съсредоточи целия си умствен капацитет.
— Не. Не съм.
— Би трябвало да се сетя. Ако се нанесат всички обитавани зони на карта, дори с най-мънички точици и на много подробна карта, тя ще заприлича на едно голямо петно. Най-малко три-четири конвейера проникват взаимно всяка секунда от всяка минута на всеки ден. Разбираш ли — добави тихичко той, — твърде нашироко сме се разпрострели.
— Можем да го ограничим. — Все пак трябваше да има някакво решение. — Може би по-добро програмиране.
— Може би. Как върви твоят случай?
— Имахме малко късмет. Вече сме във времепредела на находката. Един от нашите в един новинарски офис във Филаделфия ни изпрати съобщение същата вечер. Агенциите по печата знаят за случая и не може да се направи нищо.
— Какво точно се е случило?
— Този Морисън и още трима служители от щатската полиция обсадили една къща, в която се криел търсен престъпник. Вероятно е бил опасен, защото не е в обичайната им практика да действат в такъв състав. Морисън и още един били отпред, а другите двама заобиколили отзад. Морисън тръгнал към къщата, а партньорът му останал да го покрива с пушка. Именно той е най-близкият свидетел, но той наблюдавал къщата и поглеждал съвсем бегло към Морисън. Казва, че чул другите двама офицери да блъскат по задната врата — искали да проникнат вътре, а в това време преследваният изскочил през предната с пушка в ръце. Покриващият офицер — казва се Стейси — му извикал да хвърли оръжието и да вдигне ръце. Вместо да изпълни заповедта, престъпникът вдигнал пушката към рамото си. Стейси стрелял и го убил на място. Едва тогава осъзнал, че никъде не вижда Морисън.
— Извикал, но без резултат, както бихме могли да очакваме — продължи Вал. — Тримата го търсили известно време. Естествено не открили нищо. Закарали тялото в окръжния център, където трябвало да свършат куп формалности. Върнали се в участъка чак вечерта и там един репортер научил от тях историята и се обадил във вестника си. Така стигнала и до агенциите по печата. В момента щатската полиция отказва да обсъжда изчезването и дори се опитва да го отрече. Предполагат, че нервите на техния човек не са издържали, поради което е побягнал и сега се срамува да се покаже. Нямат никакво желание това да се разчува и се опитват да замажат всичко.
— Колкото до шапката, която е загубил в конвейера, с името му на нея — Вал дръпна от цигарата, — ще я оставим на около миля от местопроизшествието и ще направим така, че някой туземец, за предпочитане момче на около дванайсет години, да речем, на което ще дадем наркохип инструкции, да я намери и да я занесе в полицейския участък, след което да информира с анонимно телефонно обаждане репортера, който пръв е разпространил новината. Вследствие на което ще се появят обичайните слухове, че Морисън е бил видян на няколко съвсем различни места.
— А семейството му?
— И в това отношение сме късметлии. Неженен, двамата родители са починали, никакви близки роднини.
Главният кимна.
— Това е добре. Обикновено роднините създават купища проблеми. Особено в секторите с наследствени закони. Установи ли изходния времепредел?