Катрин Каултър
Лорд Найтингейл
Първа глава
Сейнт Агнес Хед, Корнуол1
Август 1814
Фредерик Норт Найтингейл погледна свитата на кълбо жена в краката си. Коленете почти се допираха до гърдите й, а ръцете обгръщаха главата, като че се беше опитала да се защити от удара при падането. Светлосинята й муселинена рокля беше разпорена по ръкавите, корсажът и полата бяха изпокъсани и изцапани. Пантофката на десния и крак се подаваше изпод смачканите панделки.
Той коленичи до жената и лекичко издърпа вдървените ръце от главата й. Не беше лесна работа. Очевидно беше мъртва поне отпреди осемнайсет часа, тъй като мускулите и бяха започнали да се отпускат отново, а твърдостта им — да намалява. Той притисна леко пръсти към врата й, там, където яката на роклята беше разкъсана. Не можеше да си обясни защо проверява дали нещастницата има пулс. Може би се надяваше на някакво чудо. Разбира се, под ръцете си усети само леденостудена плът и смърт.
Светлосините й очи го гледаха втренчено. В тях нямаше примирение, а ужас от ясното съзнание, че смъртта беше тук. Беше виждал много мъже, умиращи в битки или от инфекция, но това беше нещо по-различно. Тялото пред него не беше на войник, боравещ с меч или с мускет. Беше на жена, крехко създание, напълно безпомощно при такова ужасно падане.
Той затвори очите на мъртвата, след това притисна челюстта й — устата й беше широко отворена от предсмъртния вик. Не успя да се справи с последната задача. Ужасът, който бе изживяла, щеше да се запази така на лицето й, докато от тялото останат оголени бели кости.
Норт Найтингейл се изправи бавно и отстъпи назад, но не повече от една-две крачки. Иначе можеше да полети към водите на Ирландско море, което се миеше в брега петнайсетина метра по-надолу. Мирисът на солена морска вода изпълваше ноздрите му, а познатият ритмичен звук от разбиването на вълните в черните скали му действаше успокояващо.
Той познаваше тази жена. В първия миг не осъзна това, но вече беше сигурен, че това е Елинор Пенроуз, вдовицата на отдавна починалия земевладелец Джосая Пенроуз от Скрилейди Хол. Имението се намираше на около три мили северно оттук, съвсем близо до Трийвънънс Коув. Познаваше я откакто беше пристигнала от околностите на Дорсет и се бе омъжила за Джосая, по времето, когато Норт беше още десетгодишно момче. Спомняше си я като млада жена, с големи гърди и с още по-голяма усмивка, с меки кестеняви къдрици, виещи се около ведрото й лице, когато се шегуваше и мушкаше в ребрата покойния си съпруг, едва успявайки да предизвика измъчена усмивка върху стиснатите му устни. А сега и тя беше мъртва. Сега лежеше вкочанена пред него. Трябва да беше паднала. Навярно — трагичен инцидент. Фредерик обаче чувстваше, че това не бе възможно. Елинор Пенроуз познаваше местността не по-зле от него. Беше невероятно да се е разхождала насам сама, далеч от дома си, и просто да се е подхлъзнала и паднала от скалите… Какво всъщност се беше случило?
Мъжът бавно се заизкачва нагоре, като се подпираше с ръка. Най-накрая се добра до голия назъбен край на Сейнт Агнес Хед2, изправи се и погледна надолу, като отупа с ръка брича си. От тази височина тялото отново се беше превърнало в яркосиньото петно, което бе привлякло погледа му и го бе накарало да слезе.
Внезапно парче пръст се откърти изпод ботушите му. Фредерик Норт отскочи назад, размахвайки ръце. Сърцето му биеше яростно, докато успее да се отдръпне на около метър от ръба на скалата. Може би точно това се беше случило с Елинор Пенроуз. Беше се приближила прекалено към зейналата пропаст и почвата под краката и просто бе поддала. Не беше паднала в разпенените вълни. Скалната издатина я беше спряла насред път, но тази височина се бе оказала достатъчна, за да я убие. Младият мъж коленичи и заразглежда земята. По всичко личеше, че освен парчето, което се беше откъртило току-що, почвата беше стабилна. Той поглеждаше ту към ръба на скалата, ту към терасата, върху която лежеше мъртвата и която едвам се виждаше от мястото му.
Норт се изправи и изтърси прахта от ръцете си. После се запъти към скопения си дорест кон, Трийтоп3 — изключително високо животно, откъдето идваше и името му. Конят стоеше неподвижно и наблюдаваше господаря си. Дори не поглеждаше към прелитащите ниско над тях калугерици4. Едно водно конче кацна на задницата му и той леко размаха опашка, за да го прогони.
Трябваше да се съобщи на мировия съдия. Тогава Норт си даде сметка, че мировият съдия бе самият той. Това не беше армията, тук нямаше сержанти, които да изпълняват всичко, което им нареди, нямаше правила и устав.