Каролайн, която се чувстваше много по-добре от предишния ден, я попита:
— Какво откри? Аз само го прехвърлих набързо, без да го прочета изцяло. Ти чел ли си го, Норт?
Той поклати отрицателно глава.
— Какво мислиш, Херцогиньо?
— Мисля, че трябва да отидем на мястото, където прадядо ти пише, че някой от хората му открил онази гривна. Струва ми се странно, че е изчезнала така изведнъж. Освен това се опасявам, че указанията му за мястото не са особено точни.
— Наистина не са — отвърна Каролайн. — Опитах се да открия нещо, но не успях.
Върху лицето на графа също се четеше недоверие.
— Не може да се вярва на стареца. Готов съм да заложа най-хубавите си ботуши за езда, че тази гривна е съществувала единствено в главата на прадядо ти, Норт.
— Съгласявам се, макар и неохотно — отговори Норт. — Мисля, че когато е започнал този дневник, вече не е бил съвсем с всичкия си. Сигурно си прочела, Херцогиньо, високопарните му фрази и бълнувания за нещастната блудница, каквато по неговите думи била жена му. Според мен изборът му пада върху крал Марк именно защото неговата съпруга също му била изневерила. Струва ми се, че на прадядо ми му е харесвало да се сравнява с бедния измъчен крал. Затова и е преместил неговите останки и безмерни съкровища по-наблизо, в земите на рода Найтингейл. Мислел е, че по този начин част от трагичното величие на краля се предавало и на него.
— Ходих там, Херцогиньо. Ходих там три-четири пъти — каза Каролайн. — Има гъста дъбова гора, дълъг каменен плет и много могили. Гледах и оглеждах, но уви, не открих нищичко, дори парченце от счупено гърне.
— Лично аз продължавам да мисля, че не е съществувала никаква златна гривна — обади се графът.
— В противен случаи къде може да е тя? Ако е била открадната, тогава защо нито дядо ти, нито баща ти са писали нещо по този повод?
Никой не можеше да отговори.
— Дори тримата прислужници-женомразци не могат да кажат нищо по темата — отсъди Норт.
— Няма значение. Въпреки това искам да отида там — рече Херцогинята и се обърна към съпруга си. — Това ми напомня за моите търсения край абатството, Маркъс. Спомняш ли си, никой от нас не вярваше в съществуването на наследството на рода Уиндъм. Оказа се, че не сме били нрави. Представи си, че намеря нещо. Всъщност страшно много ми се иска да открия това-онова…
— Търсенето на съкровища се е превърнало в някаква мания за нея — каза графът. — Трябваше да я видите как, откакто открихме перлената огърлица, не слага нищо друго на врата си освен нея…
Бялата ръка на жена му го тупна през устата.
Тридесет и трета глава
Търсейки следи от съкровища, Херцогинята бе излязла от Маунт Хок рано, господата бяха отишли в калаените мини, а Каролайн се отправи към Гунбел. Искаше лично да огледа стаята, в която бе отседнал Кум, преди да изчезне.
Мисис Фрийли се разприказва още преди да поеме наметалото и ръкавиците на знатната гостенка. За нула време Каролайн успя да научи всички подробности за това как Джеб Пекли се бил превърнал в почти образцов съпруг и вече пиел съвсем малко. Младата жена се усмихна доволна при тази новина. Още в преддверието мисис Фрийли й зададе й купища въпроси за граф и графиня Чейз. После я въведе в топлата кухня, даде й чаша вино, за да прогони щипещия студ и, като попипа косите й, рече:
— Каква коса имате, милейди! Богата, не с някакъв отегчителен един-единствен цвят, а с множество преливащи един в друг нюанси, точно като дърветата около моята страноприемница. Винаги съм обичала тези брястове, дъбове и кленове. Поне докато загубят всичките си листа, което, надявам се, няма да се случи с вас, така да се каже.
По някое време гостилничарката заведе Каролайн на горния етаж, като изказа гласно желанието си да се запознае с граф и графиня Чейз. Каролайн си помисли, че срещата между бъбривата клюкарка и Херцогинята нямаше да бъде за изпускане. Покани я на вечеря.
— Та, милейди, никой мъж не се е опитвал никога да ми нарежда какво да правя — заяви тя, когато наближиха стаята на Кум.
— Какво казахте? — попита младата жена, която витаеше другаде.
— Поне никой мъж, който е наблизо, не би могъл да твърди обратното — добави мисис Фрийли, кимайки сама на себе си. — Имаше един, който се осмеляваше да ме нарича Мег и да ме потупва по задника, когато минавах кран него. Такъв му извъртях! А, ето ни в стаята на бедния мистър Кум. Тя отвори вратата.
— Уверявам ви, няма какво повече да намерите тук. Негово височество претърси най-старателно. Хората мислят, че Кум е бил луд. Всички чувстват и облекчение, че си е отишъл, и тревога, че не знаят къде се намира. Никой не говори за друго.