— Тогава ще започна да му изпращам части от тялото ти, Оуен.
— Например пръст на ръката?
— Да, или пък на крака, или някое ухо.
Той не каза нищо повече. Потъна в дълбоко мълчание и се обади едва след като наближиха Стипълфорд.
— Никога не съм искал да се оженя за теб, Каролайн. Ти си хубава, но не се държиш така, както се очаква.
— И какво е това „така“?
— Нужно ли е да ти казвам? То е повече от очевидно! Никога не плачеш, нито молиш, нито лъжеш, нито се държиш като мъченица, както би постъпила всяка млада лама. Дойдох да те спасявам, но ти вече нямаше нужда от мен. Имала си наглостта да ритнеш баща ми, а той само се е опитвал да изпълни мъжките си задължения.
— Мъжки задължения ли? Така ли наричаш изнасилването?
— Той го нарича така.
— Аха, сещам се. Чух почти целия ви разговор в кабинета. Ако баща ти не беше толкова „хитър“, щях да избягам, а той нямаше да се въргаля гол на пода в конюшнята и да изплаши някои от конярите.
— Направо се ужасявам при мисълта, че ще ми станеш мащеха.
— Нямам намерение да ставам ничия мащеха, Оуен.
— Но ще станеш. Той ще те открие. Един Господ знае какво ще стори с мен, но за теб ще се ожени, Каролайн, и ти не можеш с нищо да промениш това.
Той й говореше с такова простичко доверие, че кръвта замръзна във вените й за момент. След това тя си даде сметка, че Оуен възприемаше баща си все още така, както малките деца възприемат бащите си.
— Знаеш ли, Оуен, може би това приключение ще се окаже полезно и за двама ни. Ти си мой затворник, вярно е. Но вероятно, когато стигнем в дома на леля ми, ще се убедиш колко по-различен е светът, когато баща ти не е до теб, за да ти нарежда непрекъснато какво да говориш и какво да вършиш.
— Той ще те победи — беше всичко, което каза Оуен. Изглеждаше толкова непоклатим във вярата си, колкото някой новопокръстен християнин. — И тогава ще станеш моя мащеха.
И двамата потръпнаха при тази мисъл.
Върху главата на Каролайн падна тежка капка дъжд.
— О, Боже! — възкликна тя, като вдигна нагоре поглед, — защо трябва всичко да бъде толкова трудно?
— Това е дело на баща ми.
Четвърта глава
През цялата останала нощ силният леден дъжд не спря за миг. Оуен и Каролайн бяха подгизнали до костите, но продължиха пътя си, като на няколко пъти се отбиваха в крайпътни странноприемници, за да пийнат горещ чай и да поизсушат дрехите си край огъня в камината. Всичко това ги забави доста, но нямаше какво да сторят. Късно сутринта отседнаха в страноприемницата „Черното руно“, за да си починат.
На втората вечер най-после дъждът спря. Каролайн се облече набързо, приближи се до прозорчето на стаята им и се загледа навън. В двора имаше няколко коня и една карета, край които се суетяха четири-пет човека. Слава Богу, беше престанало да вали. Тя протегна ръце над главата си. Беше почти единадесет вечерта. Беше си поспала и се чувстваше освежена, както впрочем и Оуен, поне ако се съдеше но похъркването му, което я беше и събудило. Време беше да продължат по пътя си. Оуен спеше до тясното й легло, върху струпани на пода одеяла. Тя го побутна лекичко с върха на крака си.
— Хайде, събуждай се. Вече е късно, а трябва да стигнем до Плимут преди следващата почивка. Вече не вали, така че пътуването няма да бъде чак толкова неприятно. Хайде, Оуен.
Младият мъж се обърна но гръб, отвори очи и я погледна. Примигна, после простена. Тя приближи свещта, за да види лицето му по-добре. Беше зачервено и като че ли изгаряше от висока температура.
Тя го загледа, без да повярва на очите си. Беше болен, дяволите да го вземат! Беше имал нахалството да се разболее!
— Оуен, кажи нещо! Недей само да лежиш и да пъшкаш, кажи ми нещо.
Погледът му беше замъглен.
— Не ми харесва това, Каролайн. Не се чувствам добре.
О, Боже! Гласът му звучеше ужасно. Тя коленичи на пода до него и сложи длан на челото му. Наистина беше болен, сериозно болен.
— Чакай да ти помогна да се качиш на леглото.
Той не беше особено едър, но тялото му бе напълно отпуснато, така че тя видя доста зор, докато го замъкне в кревата. Покри го с всички одеяла, които намери в стаята. След това се загледа в него, чудейки се какво, по дяволите, щеше да прави сега.
Не можеше да го изостави, въпреки че й се искаше.
— Оуен, ако не те познавах добре, щях да помисля, че го правиш нарочно.
Спътникът й само простена.
— Не смей само да ми казваш, че това също е дело на баща ти!
Болният не помръдваше, като че се бе слял с леглото.
— О, вярвам ти, че си зле. Не си такъв голям лъжец, че да изиграеш всичко това.
Младата жена заслиза към пивницата на „Черното руно“. Стълбището беше тясно, мръсно и слабо осветено. Вървеше, ориентирайки се по веселите мъжки гласове, които се носеха от кръчмата. Надникна в полутъмното опушено помещение и се огледа за собственика на страноприемницата. Видя го до огъня да разговаря с някакъв човек, който стоеше сам, протегнал крака пред себе си. Кръчмарят имаше нейния ръст, но беше закръглен като буре, а гърдите и коремът му бяха покрити от огромна бяла престилка, която, ако се съдеше по петната върху й, не беше прана скоро.