— Синът ти никога няма да те забрави, Алис, кълна ти се. А сега трябва да видиш Оуен. Той е тук, чака да те целуне. Какво ще кажеш?
— О, не, не го пускайте да ме види в това състояние, мис Каролайн. Кажете му да си върви. Ох, никога не му казах това, но той беше толкова добър с мен… Нямахме време да станем нещо повече, но… Никой мъж не е бил толкова мил с мен, колкото беше Оуен.
— Тогава му го кажи веднага. Той те цени изключително много. Почти не се отделяше от теб, Алис, и сега пак е тук. Ще пийнеш ли от топлото мляко, което Полгрейн ти донесе току-що?
— Алис?
Оуен коленичи до леглото й.
— Хайде, любима, ще изпиеш всичкото мляко, нали?
После й каза тихичко няколко думи, сред които се чу „обичам“.
А след това настана пълно мълчание. Главата на Алис клюмна леко на едната страна. Очите й бяха затворени.
— Това беше краят — рече доктор Трийт и внимателно подхвана Каролайн и Оуен.
— Не!
Оуен се изправи до леглото, вперил поглед в Алис, като главата му се тресеше в недоумение.
— Не… — повтори той. — Тя е толкова сладка, толкова невинна! Господи, това е несправедливо… несправедливо е.
— Оуен, целуни я за сбогом — обади се Каролайн. — А след това нека да я оставим.
Още докато произнасяше това, тя усети как нещо в нея с пречупи и стана студено и твърдо. След това се олюля и потъна в мрак. Как само желаеше този мрак и благодатните му сенки, които щяха да я скрият от собствената и мъка, които щяха да скрият от очите й и младото лице на Алис, толкова спокойно, толкова нежно… но лишено от живот.
Каролайн не бе носила черно никога в живота си и нямаше намерение да стори това сега.
— Алис дори не беше навършила петнайсет години Черният цвят не подхожда на младостта й. Ще нося бяло, толкова бяло, колкото чиста и невинна беше тя.
В отговор мисис Мейхю само кимна.
Всички жени от Маунт Хок бяха облечени в бяло. Въпреки че не бяха поканени, пристигнаха викарият и мисис Плъмбъри. Той премести поглед от Каролайн върху Мери Патриша, а после огледа една след друга и другите жени, и сухо отбеляза:
— Това не е редно. Макар че заради греховете си Алис не беше достойна да продължи да живее, все пак черният цвят на траура е Божия идея, чиято цел е да засвидетелстваме уважението си към Него, а не към починалия.
Каролайн го изгледа продължително.
— Предполагам, че онези другите — и той кимна към Евелин и Мери Патриша, — са ви уговорили да постъпите така, нали? И двете са пълни безбожници, евтини малки мръсници, които нямат представа какво е редно и прилично. Те са ви заблудили, милейди, и са ви накарали да забравите…
Каролайн стовари юмрука си върху челюстта на свещеника и той се строполи на земята като камък. Младата жена започна да разтрива кокалчетата на ръката си, без да се помръдне от мястото си.
Съпругата на викария започна да вие, отпусна се на колене и се разкрещя на Каролайн.
— Как смеете! Не заслужавате жеста на моя чудесен Плъмбъри, който бе толкова снизходителен, че дойде тук заради онази малка повлекана…
Каролайн трепереше от гняв, не от студ.
— Триджийгъл, Полгрейн! — провикна се тя. — Елате и помогнете на семейство Плъмбъри да напуснат територията на Маунт Хок.
— Не смейте да ме докоснете! — крещеше като обезумяла жената. — Нещастни…
Сега вече тя пищеше, без да се спре.
— Норт, благодаря ти, че отнесе мистър Плъмбъри до каретата му — провикна се Каролайн. — А сега, ако обичаш, би ли го хвърлил на пода?
Изпълнявайки точно думите й, Норт стовари викария в краката на съпругата му. Тя вдигна прозорчето на файтона и се развика:
— Всички ще платите за това! Ужасни грешници! Вижте се — стоите си тук и не предприемате нищо! Безбожници, облечени в бяло. Езичници! Моят Хорас ще прати всички ви да горите вечно в ада, ще видите!
След като каретата на семейство Плъмбъри изчезна хълма, слава Богу, пристигна епископ Хортън от Труро. Той прочете над гроба на Алис словото, написано от Каролайн и Оуен. Гласът му — дълбок и силен, достигаше дори до най-малкото дете на мистър Дъмргън, което беше застанало в края на гробището на да Найтингейл.
— Това щеше да се хареса на Алис — каза Оуен. — Епископът на Труро тук, специално за нея. Винаги съм искал гласът ми да бъде толкова дълбок и богат като неговия.
Утрото беше облачно и ветровито, въздухът — студен и влажен. „Прекрасен ден за тъгуване“, мислеше си Каролайн, застанала до Норт, който бе хванал ръката й. Кокалчетата на пръстите й я боляха и това беше чудесно. На погребението присъстваха петдесетина човека. „На Алис това също щеше да й хареса“ — помисли си Каролайн. Вероятно щеше да се изчерви от смущение, щеше да позабрави вече почти безупречното си владеене на английската граматика, и щеше да каже: