— Струва ми се, че трябва да ти благодаря.
Каролайн допи чая си и се изправи.
— А сега мисля да се пъхна под всички онези прекрасни одеяла, които Триджийгъл постели върху леглото на Негово височество. Ти също можеш да си лягаш, Кум. Нямаме представа кога ще се върне Негово височество, по дяволите!
Кум се изпъна в цялата си дължина, като въпреки това не достигаше над нивото на очите на господарката.
— Аз не нося наследника на рода Найтингейл, милейди, така че ще дочакам завръщането на Негово височество и ще му приготвя чаша горещо бренди.
Тя също би предпочела глътка хубаво френско бренди вместо горчивия чай, който току-що бе изпила, но можеше да си представи реакцията на Кум от това, че една бременна дама би поискала да пие алкохол.
— Мари по-добре ли се чувства?
— Да, само носът й тече по малко все още и кашлицата й не е минала напълно. Лейди Сесилия, както знаете, не се отделя от нея. Помоли ме да ви пожелая лека нощ от нейно име. Предполагам, че двете с мис Мари ще слязат в трапезарията още утре.
Каролайн си подсвиркваше, докато се изкачваше по стълбите. Хвърли поглед към празното пространство на стената, откъдето бе махнала портрета на бащата на Норт — онзи портрет, на който той изглеждаше толкова зъл и намусен, че човек можеше да го помисли за дясната ръка на дявола. Скоро там щеше да бъде окачен портретът на Сесилия Найтингейл. А след това и на Норт, и на Мари. Да, това щеше да бъде доказателство за поколенията, че съпругата на един от мъжете Найтингейл бе му останала вярна.
Усети, че я обзема умора. Тялото й внезапно беше натежало като статуята на бог Меркурий, застанал на пръстите на крилатите си крака в една дълбока ниша срещу стълбището. Всяка следваща стъпка отнемаше част от силите й. Каролайн се намръщи. Уморяваше се по-бързо заради бебето. Това не й се нравеше.
Когато достигна до семейната спалня, тя почти трепереше от усилието, което й костваше това. Дори завъртането на дръжката на вратата й се струваше почти неизпълнима задача. Помисли да извика някоя от слугините да й помогне да се съблече, но реши, че е твърде късно.
В стаята гореше силен огън и пламъците му я осветяваха добре. Някак си успя да се добере до камината Протегна ръце, за да ги стопли и погледна дланите си. Те като че започнаха да избледняват и да чезнат пред очите й. Ставаха все по-светли и по-светли, а синкавите вени под кожата й като че ставаха по-ярки. След това също започнаха да избледняват и те като ръцете й. Този странен ефект вероятно се дължеше на люлеещите се сенки в ъглите или може би на светлината на огъня.
Не, нещо не беше наред. Привлечена от едва доловилия звук зад гърба си, Каролайн се обърна бавно. Не забеляза нищо. Чувстваше се толкова уморена, краката й бяха толкова слаби, че едва я държаха права. Шумът беше причинен вероятно от някоя мишка. Едва измина двете крачки до големия стол, и се отпусна отгоре му. Лекото шумолене отново достигна до ушите й, но вече от по-близо, някъде откъм китайския параван. Отдавна не го беше използвала, защото когато се къпеше, Норт неизменно се появяваше уж случайно, целият изтъкан от дяволити усмивки.
Каролайн замря на място и се опита да се съсредоточи върху шума. Беше толкова уморена. Шумът се появи отново, но сигурно не беше нещо реално, а само плод на нейната фантазия, породен от умората. Да, това трябваше да е.
Бавно се обърна към камината. Пламъците бяха започнали да танцуват пред очите й, поклащаха се напред-назад, променяха непрестанно посоката си. Тя вече не чувстваше топлината им. Опита се да вдигне ръка до лицето си, но не успя. Ръката падна безсилна до тялото й.
Шумът се повтори отново, но Каролайн вече нямаше сила дори да се обърне. Беше се приближил още, даваше си прекрасно сметка за това. Сега вече тя просто чакаше. „Като заек, вперил поглед в дулото на ловджийската пушка“, помисли си тя. Ето го непосредствено зад гърба й…
— Какво става? — прошепна с усилие тя. — Какво е това?
До слуха й достигнаха тихи, съскащи, безсмислени звуци, нищо определено в действителност. Беше готова да се закълне, че някакви пръсти докоснаха косата й.
— Ти си уличница — произнесе неясен глас, като че идващ от сънищата й. — И ще умреш, също като другите уличници.
— Не.
Устата и беше пресъхнала. Беше й страшно трудно да прошепне дори само тази дума.
— Не — повтори тя.
Усети, че я обгръщат някакви ръце. До ноздрите й достигна някакъв особен мирис, носле, все така плавно, някой я спусна на пода. Най-после усети блажената топлина на огъня, но тя се изгуби веднага и бе заменена от истински студ.