Беше поразхлабено.
Приплака й се от облекчение, от породилата се надежда.
Отново се захвана за работа. След малко въжето бе прерязано и тя бе свободна. Вдигна ръцете си пред лицето и се вгледа в тях. Бяха синьо-червени, жестоко одрани и с ясна диря от врязаното до преди миг в китките й въже. Всичко това беше без значение. Беше свободна и все още жива. Бързо освободи глезените си. Когато обаче опита да се изправи, веднага се строполи върху земята.
„О, Боже, прекалено съм измръзнала!“ Каролайн бясно започна да разтрива краката си. Опитваше се да не обръща внимание на адската болка в тях.
Изправи се отново, като се подпираше в скалата и успя да се задържи права. Направи крачка, после още една, и още една.
В този миг дочу звук от приближаващ се кон. Всъщност по-скоро усети ударите на конските копита в земята, а не ги чу. Той се връщаше за нея. Тя обаче нямаше да стон тук и да чака безропотно.
Скалите бяха голи. Какво да прави?
„Брегът!“ помисли си Каролайн, повдигна полата и пелерината си и хукна на север към пътеката, водеща до морския бряг, двайсетина метра по-нататък. Там щеше да намери някакво оръжие — камък или парче дърво. За да я хване, убиецът трябваше да се спусне надолу по стръмната пътека и това щеше да й даде време да измисли нещо, да открие оръжие, за да се защити. Може би щеше да успее да му надмогне чрез изненада.
До ушите й достигна гневен вик, последван от проклятия и псувни. Отнесе ги вятърът. Същият вятър, който като че сега вилнееше вътре в нея и заради които не можеше да си поеме въздух и имаше бодежи в гърдите. Тя обаче почти беше стигнала пътеката.
Ездачът се приближаваше. Вече можеше по-ясно да чуе виковете и проклятията, които веднага се разсейваха от усилващия се вятър. Нищо чудно, че тук не растяха дървета. Не биха могли да оцелеят при тази хала.
Бебето й. Ръцете на Каролайн автоматично се притиснаха към корема й, като че биха могли да предпазят детето. За миг загуби равновесие и се плъзна надолу по пътечката. Успя да се спре, а под краката й се разлетяха камъчета и пръст.
Тя се изправи и се заслуша, дишайки тежко. Конят се приближи още повече. Скоро човекът щеше да бъде точно над нея, щеше да погледне надолу и да я види. Трябваше да побърза.
Бягаше, плъзгаше се, на няколко пъти едва не полетя с главата надолу. Не биваше обаче да се спира, иначе щеше да умре. „Кой е този човек, Господи?“
Каролайн се спъна и полетя надолу. Протегна ръце, за да не падне по лице, и се затъркаля към подножието. Там полежа неподвижно, надявайки се, че не си е счупила нещо. После се изправи, вдигна очи и видя обгърнатия с пелерина силует на върха, който гледаше към нея. После непознатият се спусна надолу също така бързо и безразсъдно като нея. Черното му наметало се вееше около него и създаваше впечатление, че към нея лети самият дявол.
Каролайн се затича по мокрия лепкав пясък, като се оглеждаше безумно за нещо, което би могло да й послужи за оръжие. Тогава забеляза един клон, който обаче не бе достатъчно дебел, за да го хване здраво. Тя го сграбчи и, без да намалява скоростта си, се спусна към блажната ивица. Над нея висяха глинести пясъчници, които стихиите търпеливо, в продължение на столетия, бяха отделяли от по-твърдите скали.
„Ще ме хване“, мислеше си ужасена тя, спряла за момент. Дишаше тежко, ушите й бучаха, остра болка раздираше гърдите й. Какво да нрави? Под издълбания пясъчник беше по-тъмно и това щеше да и осигури поне временно скривалище. Той обаче щеше да я последва. Трябваше да действа с изненада.
Черните облаци внезапно се разнесоха и луната отново изгря. Над главата й прелетя керкенез. Тогава забеляза особените контури на скалата, които биха позволили на човек да се изкатери по нея. Норт не бе споменавал никога за подобни вдлъбнатини, нито пък тя ги беше забелязала преди. Не си зададе изобщо въпроса как се бяха появили те, нито кой и защо ги беше направил. Това бяха нарочно направени опори за краката и ръцете. Без да мисли повече. Каролайн хукна към първата от тях и се повдигна нагоре.
Кракът й пасна точно на опората. Вкопчи се в една издатина, определено имаща за цел да подпомогне катерача, и се покачи върху втората подпора. Тогава разбра, че не би могла да се катери с клона в ръце. Обърна се, видя човека под себе си и захвърли клона с всичка сила отгоре му. Не беше много по-високо от него, но правеше всичко, което зависеше от нея. Шансът й беше единствено в това да стигне горе прели него, тогава може би дори щеше да успее да избяга с коня му.
Чу го да ругае, когато клонът падна отгоре му.