Каролайн се усмихна. Сега вече имаше някакви шансове. Тогава се сети за изстрела. Човекът имаше пистолет. Дори този превъзходен меч беше безпомощен пред един пистолет. Обърна се отново към светлината, водеща към другия изход. Можеше да му избяга. Все още.
Тръгна след слабата светлина. Това обаче се оказа малък овален отвор, по-скоро тесен тунел. Нямаше нищо друго.
Почувства се победена. Тогава внимателно премести меча зад гърба си и бавно се запъти обратно, към своя убиец. Мечът й се струваше толкова лек. Държеше го леко притиснат към тялото си, с една ръка и без никакво усилие. Странно — дръжката й се беше сторила толкова масивна, а в действителност не беше така. Не й беше трудно да го вдига само с една ръка дотолкова, че да не се допира в земята.
Сега се движеше обратно към светлината, идваща от дупката, през която беше паднала. Приближаваше мъжа, който искаше да я убие, който очевидно не беше нормален, чийто глас я ужасяваше и я караше да губи силата и самоувереността си.
Чу го да се провиква отново. Гласът му беше по-тих сега, ехото беше по-дълбоко и го преобразуваше и променяше, подобно на танцуващите по стените сенки.
— Каролайн, колко още мислиш, че ще можеш да се криеш? Ела при мен веднага и аз набързо ще забия ножа в сърцето ти. Няма да страдаш, а лорд Чилтън ще се отърве от теб. Всички ние ще се отървем от теб, и най-вече аз.
Сега вече беше по-близо до преследвача си и гласът му й се струваше още по-кошмарен, още по-нечовешки. Тя се притисна към каменната стена, като се превърна почти в част от нея, и пропя с тих и загадъчен глас. Звукът, който се получи в резултат на това, я накара да потрепери тя самата.
— Защо идва този луд човек в моята гробница? Това е забранено. Ти не си от избраниците. Онова момиче, което се осмели да влезе, сега лежи мъртво, както скоро ще лежиш и ти.
Чу някакво изскимтяване, беше сигурна в това. Последва забързано дишане и после настана тишина. Каролайн се притисна още по-плътно в стената и продължи.
— Кой си ти? Защо си дошъл тук?
— Ще си тръгна — прозвуча гласът на убиеца, — но първо трябва да взема тялото на момичето. Тя е истинско нищожество. Не мога да я оставя тук, би било истинско бедствие. Дори присъствието й би се превърнало в проклятие за теб. Ще я взема.
— Никого няма да вземаш! Ще те убия, както убих и нея. Приготви се да умреш.
Настана пълно мълчание. Въздухът беше толкова сух, че й се искаше да кашля, но не смееше. Стоеше абсолютно неподвижно. В този миг Каролайн усети топъл дъх на бузата си.
— Шоуто си го биваше, но все пак не беше от най добрите. Не можа ли да разбереш, че се приближавах, дори докато говорех? Ехото в това помещение изкривява звуците и това не беше добре за теб. А сега, Каролайн, не е зле да разбереш кой ще те убие, преди да заминеш за вечността.
Младата жена не помръдна. Само стисна още по-здраво меча зад гърба си и се приготви. Все още обаче не можеше да стори нищо. Човекът беше допрял пистолета си в ребрата й.
— Ела, тук не можеш да ме видиш. Ела.
Бавно, побутвана от ръката на злодея, тя тръгна напред, към отвора в скалата.
Това продължи съвсем кратко — толкова близо до него бяха. Тогава мъжът я блъсна. Тя се удари в стената, но успя да задържи меча и да запази равновесие. Облеченият в пелерина и ботуши човек застана точно под отвора. После се изправи и свали качулката на наметалото.
Пред нея стоеше Бес Трийт.
— Мислех, че си мъж.
— Знам. Нарочно преправях гласа си. Знаех, че ще се уплашиш още повече, ако мислиш, че те преследва някой побъркан. Но аз не съм мъж и вече не е нужно да се преструвам. Доста усилия ми бяха нужни, за да те хвана, Каролайн, но с това вече е приключено. Ти дори откри някакво съкровище за мен.
Бес Трийт. Младата жена се питаше дали произнасянето на името на преследвачката й щеше да й помогне всичко това да придобие по-реални очертания.
Гледаше я смаяна, като все не можеше да проумее това, което виждаше и чуваше.
— Но защо? Защо ме нарече „пачавра“? Защо искаш да ме убиеш? А леля ми? Защо и леля Елинор? Тя не беше омъжена, така че не е имало на кого да изневерява.
— Можеше обаче да го направи.
— Да, вярно, можеше да се омъжи за брат ти, тя… Гласът на Каролайн секна.
— Виждам, че си разбрала. Не можех да допусна брат ми да се ожени за Елинор. Тогава щеше да ме остави, а аз нямаше да преживея подобно нещо. Бенджи беше мой, само мой. Бях само на единайсет години, когато умряха родителите ни и той се превърна и в майка, и в баща за мен. А после и в любовник, макар и само за една нощ, когато се беше напил след смъртта на сладката си малка съпруга — тази мръсница, която се осмели да мисли, че може да го има за себе си!