— Бях разкрит. Много добре, в такъв случай живея недалеч от Плейн Плейс, близо до Крипълсийз.
Каролайн се разсмя така, че се задави и пак разля чая по корсажа си.
— О, Боже! Вижте какво направих, отново заради вас…
— Е, така поне сте мокра цялата, а не само полата.
— Плейн плейс9, това е истинска глупост. А Крипълсийз10 е направо невъзможно!
— Не мога да пия повече чая си, иначе ще залея и вас.
— Туелвдхедс11
— Всъщност едно от тях е истинското място или много близо до него.
— Знаете ли аз откъде съм, сър?
Лорд Чилтън вдигна черните си вежди.
— Обзалагам се, че дори и да стоя тук безмълвно, вие всичко ще си кажете.
— От Афпъдъл.
— Хубаво местенце. Прекарах там няколко приятни седмици с любовницата си, мисис Одсботл12.
Младата жена се отказа да се съпротивлява и само стоеше, отпиваше от чая си, съсредоточена в усилието да държи устата си затворена и да се ослушва за Маки и лекаря.
— Да, Изабела Одсботл. Окуражавах я официално да смени името си, но тя отказа, защото много обичала „Изабела“ — това било името на баба й.
Този път Каролайн отказа да захапе въдицата. Колкото до лорд Чилтън, той се беше облегнал на стола си, кръстосал ръце пред гърдите си, и не можеше да се начуди на себе си. Разговаряше от толкова време с някаква непозната млада дама — която при това беше и ексцентрична, — и се забавляваше истински от това. Питаше се коя е тя. За миг дори не беше повярвал, че онзи Оуен, който лежеше горе, й е брат.
Дали не му беше пристанала?
Нямаше нищо против да изчака. Странно, но наистина му се искаше да научи кои и какви са тя и Оуен. Беше късно, в кръчмата беше топло, а брендито приятно пареше в стомаха му. Той задряма.
Каролайн се втренчи изумено в доскорошния си събеседник. Беше заспал. Имаше наглостта да заспи пред нея!
Младата жена чу, че входната врата се отваря и в помещението нахлу шумът от многобройни мъжки гласове. Тя се усмихна с леко злорадство. Джентълменът пред нея нямаше да дреме още дълго, нямаше да може при тази врява.
Маки застана на прага на кръчмата, по-скоро се сниши, което беше задължително, тъй като входът беше поне с трийсетина сантиметра по-нисък от него.
— Ето го господаря на костите, мис. Уолт помириса дъха му и не падна пиян. Освен това може да се движи по права линия, така че няма да умъртви брат ти.
— Да благодарим на Бога за това — каза лорд Чилтън, без да вдига поглед.
— Казва съ доктор Тъкбъкит13.
— О, не! — възкликна Каролайн, като се изправяше. — Чудя се дали не идва от Мъмбълс14. Предполагам, че повечето, наречени Тъкбъкит, идват оттам.
Чу лорд Чилтън да се изкисва зад гърба й, когато излизаше от помещението. Кискането, както и смехът му, имаха някаква ръждива нотка.
„Странен човек“ — помисли си тя, докато се качваше по тясното стълбище зад лекаря, който наистина можеше да се движи без особена помощ от страна на Маки.
Пета глава
Оуен действително беше настинал здравата. Доктор Тъкбъкит изля в гърлото му цяло шише от специалния си тоник, а Каролайн стоеше край него и го успокояваше, докато той кашляше и повтаряше, че, за разлика от него, тя е прекалено зла и жестока, за да се разболее.
Доктор Тъкбъкит й каза на четири очи, че брат й е прекалено зле и ще трябва да остане в леглото поне още една седмица.
Каролайн го изгледа смазана.
— Една седмица! Но, сър, това е невъзможно! — И мислейки си за Фолкс, допълни: — Нямам нужните средства, за да останем тук цяла седмица.
— Платете ми първо, ако обичате, мис.
— Да, разбира се. Сигурен ли сте, сър? Цяла седмица?
— Ще видим, но няма особена надежда, че болестта ще отшуми по-рано. Момчето изглежда доста зле.
— Няма да умре, нали?
— Не, при положение, че се грижите за него и стоите по-далеч от бирата на Маки.
Мисълта да се грижи за болния Оуен ужаси Каролайн, но тя успя все пак да кимне и да отвърне с глас на затворник, току-що узнал присъдата си:
— Кажете ми какво е необходимо да правя и ми дайте нужните лекарства, сър. Ще направя каквото трябва за брат си.
Но едно беше да обещае и съвсем друго — да го изпълни, убеди се съвсем скоро младата жена. Болният се мяташе непрекъснато през цялата нощ. Той отхвърляше завивките, когато изгаряше от високата температура, а когато треската вледеняваше кръвта във вените му, трепереше и стенеше.
В четири сутринта Каролайн седеше на единствения стол, уморено протегнала крака напред. Кичури от разчорлената й коса висяха пред лицето й. Чувстваше се толкова разкапана, че не можеше да се помръдне и само гледаше в Оуен, който най-после бе потънал в блажен сън. Краткотраен, но въпреки това — блажен.