— Заложник — измърмори Каролайн. — Взех те за заложник, а виж какво направи с мен.
Болният изстена и тя с усилие се изправи. Внимателно допря длан до челото му. Беше хладно на пипане, слава Богу.
На вратата се почука лекичко. Тя замръзна, но почти веднага се окопити. Беше невъзможно Фолкс вече да ги е открил. Абсолютно невъзможно! Трябва да беше Маки. Всъщност точно сега май наистина би могла да си пийне малко бира.
Младата жена отвори вратата. Пред нея стоеше лорд Чилтън. Целият в черно, подпрян небрежно на рамката, и отпуснал се като припичаща се на слънце котка. Стори и се мрачен, опасен и замислен. Погледна я като че заплашително. Тя му се усмихна.
— Скоро ще се съмне. Защо сте буден още?
Той се намръщи, а нейната усмивка стана още по-широка.
— Все пак може да влезете. В стаята има само един стол и предполагам, че ще се възползвате от него, защото сте лорд.
— След като съм лорд и следователно — благородник, мисля, че би трябвало да оставя стола за вас. Стига да не поискате отново да седнете в скута ми…
Той й се струваше по-мрачен и заплашителен от снощи и тя му се усмихна още по-широко. Неканеният гост изсумтя, приближи се до леглото и погледна замислено Оуен. Допря длан до бузата му, после и до челото, опипа пулса на гърлото му, кимна и се разположи удобно на стола.
— Уморен съм — съобщи той и отпусна глава на облегалката. — И изобщо не се чувствам благородник. Той ви е брат, можете да седнете до него.
Каролайн едва се сдържа да не го ритне по обутите в ботуши крака. Вместо това рече:
— Но какво правите тук? Оуен не вдигаше много шум през последния час, така че не ви е събудил.
— Колкото и странно да изглежда, както на вас, така и на мен, събудих си и открих, че съм разтревожен. Вие и двамата сте изключително неопитни. Предположих, че се грижите за брат си сама.
— Не мисля, че Клори би пожелала да ми помогне.
— Вероятно не. Всъщност тя искаше да обслужи мен.
— Нима? В този късен час? Не би трябвало да пиете толкова много, сър. Това със сигурност няма да ви се отрази добре.
Той отвори очи и я изгледа толкова отегчено, че тя примигна.
— Не ставайте глупава — каза само той, отново облегна назад глава и затвори очи.
След като „благородникът“ зае единствения стол в стаята. Каролайн трябваше да приседне на ръба на леглото до Оуен.
След малко лорд Чилтън произнесе тихо и провлечено:
— Тази стая е отвратителна — малка и задушна. Мирише на болест. Ако не искате брат ви скоропостижно да се възкачи на небесата, предлагам да поискате от Тюксбъри по-голямо помещение.
— Не мога да си го позволя.
Той въздъхна.
— Така си и мислех. Защо, по дяволите, сте тук?
— Не съм олицетворение на предпазливостта, но със сигурност няма да ви кажа нищо повече. Няма да постъпя чак толкова глупаво, въпреки че съм така уморена, та не мога да си спомня какво съм ви наговорила преди няколко часа.
— Ако започнете отново да проявявате недискретност, ще ви кажа.
— Благодаря. Какво правите тук? Впрочем — мога да си отговоря. Седите си удобно, отнасяте се с мен като с малоумна и не правите едно полезно нещо.
— Абсолютно вярно. — Той отвори очи. — Имате ужасен вид.
— Можете да ме наричате Розмари. Това е второто ми име.
— Благодаря на Бога за това.
— Не искам да бъда груба, лорд Чилтън, но защо не се върнете в стаята си?
Той се изправи пъргаво от стола си, извади ключ от джоба си и й го подаде.
— Ето, заповядайте. Номер седем, отдясно по коридора. Това е най-хубавата стая в тази проклета страноприемница. Отивайте да поспите. Ще се грижа известно време за… брат ви.
— Сериозно ли говорите?
— Убийствено сериозно. Няма да изкарате още дълго, ако не си починете. Побързайте, докато добрата ми половина все още има надмощие над другата.
— Той несъмнено ще спи още няколко часа. Тогава ще трябва да му дадете да пие отново вода. Доктор Тъкбъкит каза да го наливаме с вода, като че е жадна камила.
— Къде е нощното гърне?
Тя го изгледа недоумяващо.
— Ако пие като камила, ще трябва и да се облекчава. Не се ли сетихте за това, Розмари? Не, не мога да ви наричам с това име. Нека си останем на „мис Смит“.
Събеседникът й въздъхна като действително измъчен човек.
— Виждам, че не сте изпълнила това немаловажно задължение, дори не сте се сетила за тази досадна подробност.
— По дяволите! Гърнето е под леглото.
Той кимна и се запъти към вратата, за да я отпрати.
— Отивайте да си лягате, мис Смит.