— Ще те наричам така временно — потупа я по врата той, — само докато открием хитрата ти господарка. Ако остане жива след срещата си с мен, е, тогава ще можеш да се върнеш при нея и старото си име.
Когато рано на следващата сутрин излезе от страноприемницата „Голата гъска“, разбра, че новопокръстената го е познала, защото се показа от конюшнята, изцвили и поклати глава. А когато се приближи до нея, тя запристъпва радостно от крак на крак.
— Истинска прелъстителка си, Реджи. Ето ти един морков, старото ми момиче, а след това ще потеглим.
Младият мъж погали меката й муцуна и след като я храни още известно време, вече можеше да се закълне, че животното му се усмихваше. После я възседна и през същия ден стигнаха до Сейнт Агнес.
Питаше се как да постъпи, когато види отново Каролайн Дъруент-Джоунс. Срещата нямаше да бъде приятна, тъй като трябваше да й каже, че някой бе убил леля й. Чудеше се и какво да предприеме, когато пристигне Роланд Фолкс. Лорд Чилтън въздъхна. Не искаше да се обвързва повече с това момиче — едновременно дръзко и невинно. Но не можеше да забрави и че остроумието й го беше накарало да се разсмее поне два пъти, дори го беше провокирало да използва собственото си остроумие и да води разговори, които съвсем не му бяха неприятни или отегчителни. В компанията на това момиче се беше чувствал горе-долу така, както в Чейз Парк, докато бе гостувал на семейство Уиндъм. Беше изпитал нещо подобно на симпатията и спокойствието, които бе открил в дома на Маркъс и Херцогинята — неговата съпруга, и техните слуги, които бяха по-добри приятели, отколкото повечето хора можеха да намерят за целия си живот. Беше си тръгнал от Йоркшир, защото мислеше, че е крайно време да се върне в Корнуол, за да се види с демоните, които го очакваха там. И, в крайна сметка, налагаше се да поеме правата и задълженията си по рождение, тъй като беше станал виконт Чилтън преди петнайсет месеца, след неочакваната смърт на баща си. Преди всичко обаче Норт искаше самотата си. Най-добре му беше, когато бе сам. Имаше кучетата си и конете си. Притежаваше и къщата си, огромна и празна, като се изключат няколкото слуги, които изглежда бяха прекарали целия си живот в нея и не познаваха други хора освен представителите на семейство Найтингейл.
Не, определено не му се искаше да има отново вземане даване с онази хлапачка. Един път му беше предостатъчно. Не искаше повече да се възхищава на прекрасните й малки ушички или на красиво извитите й вежди, които беше поглаждал с пръст всеки път, когато я будеше, или пък на дългата й грациозна шия, която можеше без усилие да обхване и да стисне в дланите си, най-вече не желаеше именно той да й съобщи, че леля бе мъртва, убита, намушкана в гърба и бутната от ръба на Сейнт Агнес Хед.
Лорд Чилтън се отправи право към имението си Маунт Хок. То се издигаше високо и самотно върху полегатия хълм над селото, носещ същото име и защитник на селяните още от времето, когато Хенри VIII беше отрязал красивата глава на Катрин Хауард. Всъщност в документите на имението бе отбелязано, че големите порти били добавени към Маунт Хок в деня на обезглавяването.
Норт мразеше този проклет мавзолей, приличащ повече на четвъртит замък с четири кулички, които не ставаха за нищо, с широки скучни стълбища и коридори, и с каменен под, по който стъпките отекваха така, като че маршируваше цяла армия. Дяволски студен беше този под. Изключение правеха местата, но които неговите предшественици бяха наслагали дебели персийски килими, част от които бяха на няколкостотин години Цялата сграда беше построена от сив камък, докаран някъде от Болду, и все още представляваше впечатляваща гледка за обективния наблюдател, какъвто обаче Норт не беше. Всичко това беше негово и се очакваше той да милее за него, тъй като то беше ставало собственост на верига поколения, бе предавано от баща на син в продължение на почти триста и петдесет години Това беше истински подвиг, непрекъснатото създаване на син след син.
Беше почти тъмно, когато лорд Чилтън тръгна по широкия път, който се виеше ту наляво, ту надясно, за да направи по-леко изкачването, и стигна внушителните черни железни порти. Те не бяха излишни дори сега, когато вече нямаше опасност от нападение на чуждите армии. Те осигуряваха спокойствието и усамотението, които Норт толкова ценеше. Той си представяше, че при построяването си огромната постройка е изглеждала като тежък шлем върху голата глава на някой човек, едновременно достолепен и самотен.