Макар че се опитваше да не го признава дори пред себе си, Каролайн знаеше отлично защо попечителят й пестеше всяко пени. Той просто искаше за себе си парите й и гледаше на всички разходи за нея самата, за земите и имението й като на излишно прахосничество. О, но парите й нямаше да попаднат в неговите ръце! Той скоро щеше да се увери, че няма да стане така, както си го мислеше.
Девойката започна да тупа с длани по ръцете и раменете си, за да се стопли, после разтърси глава. Цялата ситуация беше абсурдна, беше повече от смешна. Каролайн излезе с бързи крачки навън. Слънцето току-що беше надникнало иззад надвисналите сиви облаци.
Тя застана на тесните стълби пред главния вход и вдигна лице към небето. Трябваше да изяде закуската си тук, на стълбите, вместо да зъзне в мрачната трапезария, за чийто ремонт нейният настойник отказваше да отпусне средства, въпреки че помещението се е нуждаело от освежаване и нови мебели сигурно отпреди шейсет години. Но утре ще дойде краят на всички безобразия. От утре нататък тя щеше да прави това, което иска.
Утре щеше да стане на деветнайсет години. Деветнайсет беше магическата възраст, която баща й беше определил, за да й даде свобода. Свобода или брак. Разбира се, тя щеше да се омъжи някой ден, когато остане без зъби, а съпругът й щеше да бъде красив младеж, с единствената задача да весели последните й дни на тази земя. Накрая щеше да го възнагради според това доколко успешни са били усилията му. Да, това със сигурност щеше да бъде добра сделка.
Утре Каролайн щеше да каже на Роланд Фолкс какво мисли за него. Щеше да го нарече стиснат егоист и щеше да нареди незабавно да бъдат запалени огньове във всички стаи, дори в огромната камина в стария вестибюл, в която можеше да се изпече цял вол. После щеше да го изхвърли. От утре нататък никога повече нямаше да й се налага да вижда нито него, нито нищожния му син с острите уши. Този младеж й допадаше единствено когато не й се искаше да го напляска за това, че ставаше все по-слабохарактерен, когато се спречкваше с баща си. А това се случваше доста често, поне докато стояха тук, в Хънимийд Манър.
— Скъпа мис Дъруент-Джоунс…
Тя се обърна и се намръщи, както винаги, когато мистър Фолкс й говореше по този неприятен официален начин. А това той правеше всеки път, щом я видеше. Успя да му се усмихне студено, нещо, което й се налагаше да практикува нерядко през последните две години, откакто той мъкнеше в имението Оуен, за да я ухажва. Каролайн познаваше Оуен откакто се помнеше и в някои случаи дори го харесваше. Напоследък отношенията им бяха насилвани в друга, нежелана и от двамата, посока. Детството безвъзвратно си беше отишло. Играеха в оста грозна драма, която понякога се превръщаше в комедия.
Бащата беше надут глупак, а синът му — хилав младеж, който заради земната суета на родителя си никога нямаше да се превърне в истински мъж. Оуен беше доста объркан от всичко това, но въпреки отвратителния си баща й беше симпатичен. Двамата бяха тук само от три дни, а на нея още на двайсетата минута й се бе приискало да удари мистър Фолкс с ръжена. Били дошли рождения й ден, така поне бе обявил настойникът й.
Потривайки ръце и оглеждайки вестибюла, построен още от графиня Шрусбъри през 1587 година. Оуен щял да бъде истински нещастен, ако пропуснел рождения й ден, беше продължил да нарежда любящият му баща, като й се усмихваше ослепително, но очите му продължаваха да гледат студено. Да, беше продължил снизходителният родител, хвърляйки поглед към сина си, скъпият Оуен обичал много братовчедка си и бил истински загрижен за нейното бъдеще. А с какво възхищение само младежът говорел за красивите й руси коси (всъщност те си бяха съвсем кафяви, може би само тук-там с някоя прокрадваща се златна нишка поради лятното слънце)! А как се опивал от блестящите й виолетови очи (в действителност зелени, може би изпъстрени с някое друго синьо петънце)… Все в този дух мистър Фолкс бе стигнал до зъбите й. Там вече наистина се бе провалил, като ги бе сравнил с белите скали в Дувър. Това искрено я бе разсмяло, защото беше очаквала поне „безупречни перли“. Настойникът й обаче беше изчерпал всичките си поетични глупави бръщолевения и се бе спасил със земните образувания.