Робин Хоб Лорд Златен
Пролог Загуби
Загубата на обвързано животно е трудна за обясняване на лишен от Осезание. Онези, които могат да кажат за смъртта му нещо като: „Беше просто куче“, никога не биха я схванали. Някои по-чувствителни я възприемат като смърт на скъп любимец. Дори онези, които казват: „Сигурно е като да изгубиш дете или жена“, виждат само едната страна на медала. Да изгубиш съществото, с което си бил свързан, е повече от това да се лишиш от другар или любим. Беше като внезапно ампутиране на половината от физическото ми тяло. Зрението ми бе замъглено, апетитът ми изчезна напълно, долавях единствено блудкавия аромат на храната. Слухът ми бе притъпен и…
Ръкописът, започнат преди толкова много години, завършва с яростни мастилени пръски и дупки от писеца. Спомням си момента, когато осъзнах, че съм преминал от писане на общи неща към изливането на собствената си болка. По свитъка личат ръбовете, когато го хвърлих на пода и започнах да го тъпча. Истинско чудо е, че само го запратих на земята, вместо да го хвърля в огъня. Не знам кой е съжалил смачкания лист и го е прибрал на лавицата. Може да е бил Шишко, който вършеше задачите си по обичайния си методичен, лишен от мисъл начин. Аз определено не намирам в него нищо, което бих запазил.
Подобни неща се случват често с писателските ми напъни. Различните ми опити върху историята на Шестте херцогства неизменно се превръщаха в история на самия мен. Перото ми се отплесваше от трактат върху билки към различни лечения на неразположения на Умението. Трудовете ми върху Белите ясновидци прекалено много задълбават в отношенията им с техните Изменящи или Катализатори. Не зная дали високото ми самомнение неизменно обръща мислите ми към самия мен, или писанията ми са всъщност жалък опит да си обясня собствения си живот. Годините се изнизват една след друга в безкрайната си върволица и вечер след вечер все така вземам перото и започвам да пиша. Все още жадувам да разбера кой съм. Все още си обещавам: „Следващия път ще го направя по-добре“ — с типичната човешка убеденост, че винаги ще ми се предлага „следващ път“.
Не го направих обаче, когато изгубих Нощни очи. Никога не си обещах, че ще се свържа отново и ще се погрижа по-добре за следващия ми партньор. Подобна мисъл би била предателство. Смъртта на Нощни очи сякаш ме изкорми. В последвалите дни вървях през живота си ранен, без изобщо да осъзнавам колко съм осакатен. Приличах на човек, който се оплаква от сърбеж в отрязания крак. Сърбежът го отвлича от ужасното осъзнаване, че оттук нататък ще трябва да се придвижва с патерица. Така последвалата мъка от смъртта му скриваше размера на пораженията върху самия мен. Бях объркан, мислех си, че болката и загубата са едно и също, докато едното бе всъщност само симптом на другото.
В известен смисъл това бе второ съзряване. Но този път не като навършване на пълнолетие, а като бавно осъзнаване на самия себе си като индивид. Обстоятелствата ме бяха запратили обратно в интригите на двора в замъка Бъкип. Имах приятелството на Шута и Сенч. Бях на крачка от истинска връзка със странстващата вещица Джина. Хеп се бе отдал изцяло на чиракуването и похожденията и изглежда, бе затънал безнадеждно и в двете. Младият принц Предан, стоящ на ръба на брака си с нарческата от Външните острови, се обръщаше към мен като към свой ментор — не само като учител в Умението и Осезанието, а като водач през бързеите на границата между юношеството и зрелостта. Не ми липсваха хора, които да ги е грижа за мен, нито пък такива, към които да изпитвам дълбока обич. Но въпреки това си оставах по-самотен от всеки друг път.
Най-странното бе бавното осъзнаване, че сам съм избрал тази изолация.
Нощни очи бе незаменим; беше ме променил през годините, които прекарахме заедно. Не бе половината от мен; заедно обаче бяхме едно цяло. Дори когато в живота ни се появи Хеп, ние го възприемахме като младеж и отговорност. Двамата с вълка бяхме единицата, която вземаше решенията. Бяхме партньори. Без Нощни очи имах чувството, че никога вече няма да мога да постигна подобно състояние с друг, бил той човек или животно.
На младини, докато прекарвах времето си в компанията на лейди Търпение и приятелката й Лейси, често подочувах безцеремонните им преценки за мъжете в двора. Едно от убежденията им бе, че всеки мъж или жена, който мине трийсетте, без да се задоми, най-вероятно ще си остане сам. „Постави се на негово място — казваше Търпение, когато плъзваше слух, че някой побеляващ лорд изведнъж е започнал да ухажва младо момиче. — Пролетта е завъртяла главата му, но тя скоро ще открие, че в живота му няма място за партньорка. Твърде дълго е живял по своя си начин“.