Шутът ме потупа по рамото.
— Хапни нещо. После се измий и се преоблечи. Не вземай прибързани решения. Ако сме умни, ще оцелеем, Фиц.
— Беджърлок — напомних му аз и се изправих. Ролите трябваше да се спазват стриктно. — Моля за извинение, господарю. За момент ми прималя, но вече съм добре. Извинявам се, че прекъснах закуската ви.
За миг съчувствието на Шута блестеше открито в очите му. После, без да каже нито дума, той отново зае мястото си. Напълних отново чашата му и той продължи да се храни в мълчание. Закрачих из стаята, търсех да се захвана с нещо, но присъщата му спретнатост не оставаше много възможности за ролята ми на слуга. Внезапно осъзнах, че тази прилежност е всъщност част от уединеността му. Беше се научил да не оставя следи, освен онези, които искаше да бъдат видени. Нямаше да е зле и аз да се придържам към подобна дисциплина.
— Господарят ще ме извини ли за малко? — попитах.
Той остави чашата си и се замисли за момент.
— Разбира се — отвърна после. — Смятам да изляза след малко, Беджърлок. Погрижи се да разчистиш масата, напълни стомните с прясна вода, изчисти камината и донеси дърва. После те съветвам да упражниш бойните си умения със стражите. Очаквам да дойдеш с мен на следобедната езда. Бъди така добър да се облечеш подобаващо.
— Да, господарю — отвърнах тихо. Оставих го да се храни и се прибрах в сумрачната си стаичка. Премислих бързо. Реших да не оставям тук нищо, освен подобаващите за Том Беджърлок неща. Наплисках лицето си и сресах окълцаната си коса. Надянах синята одежда на слуга. После събрах всичките си стари дрехи и походния багаж, шперцовете, които ми бе дал Сенч, както и някои неща, които бях донесъл от къщата си. Попаднах на една сбръчкана от солената вода кесия с някаква бучка в нея. Каишките бяха изсъхнали и втвърдени. Наложи се да ги срежа, за да я отворя. Когато изтърсих съдържанието й, бучката се оказа странната статуетка, която принцът бе намерил на брега по време на злополучното ни приключение. Прибрах я, за да му я дам по-късно. После затворих външната врата, задействах тайния механизъм и минах през потъналата в мрак стая, за да натисна другото място на стената. Тя безшумно поддаде. Тънките лъчи отгоре издаваха местата, пропускащи дневната светлина в тайните коридори. Затворих плътно вратата зад себе си и започнах стръмното изкачване към кулата на Сенч.
(обратно)Глава 2 Слугата на Сенч
Хокин Белия имал заек, който много обичал. Заекът живеел в градината му, идвал, когато го викал, и седял неподвижно в скута му часове. Изменящ, сиреч Катализатор, на Хокин била една много млада жена, почти дете. Името й било Реда, но Хокин я наричал Щуроочка, защото едното й око винаги гледало настрани. Не обичала заека, защото винаги щом сядала до Хокин, животинчето се опитвало да я прогони с острите си зъбки. Един ден заекът умрял и когато го намерила в градината, Реда го изкормила, одрала го, нарязала го на парчета и го сготвила. Чак след като се нахранил, Хокин Белия поискал да види любимеца си. Реда със задоволство му казала, че току-що е обядвал с него. Когато той я укорил, дръзкото момиче отговорило: „Но, господарю, ти самият предвиди това. Нима не написа в седмия си свитък: Ясновидецът жадува за топлотата на плътта му, макар да знае, че това означава край за него?“
Книжник Катерен, „За Белия ясновидец Хокин“Бях изминал половината път нагоре, когато изведнъж си дадох сметка какво всъщност правя. Бягах, препусках към дупката си и тайничко се надявах, че старият ми наставник ще ме чака и ще ми каже как точно да постъпя, както бе правил навремето, когато бях негов чирак убиец.
Забавих крачка. Онова, което подобава на седемнайсетгодишен момък, не се отразява добре на мъж на трийсет и пет. Време беше да намеря своя път в интригите на двора. Или да го напусна завинаги.
Тъкмо минавах покрай една малка ниша, в която нямаше как да няма шпионка. В нишата имаше малка скамейка. Оставих вързопа с вещите си на нея и седнах, за да събера мислите си. Трезво погледнато, каква всъщност бе най-добрата ми тактика?
Избий ги всички.
Планът щеше да е чудесен, стига да знаех кои са те. Вторият подход бе по-сложен. Трябваше да пазя от Петнистите не само себе си, но и принца. Във всеки момент можеха да издадат някой от нас като Осезаващ. Владетелите на Шестте херцогства нямаше да позволят подобно петно върху монарха си. Това не само щеше да унищожи надеждата на Кетрикен за мирен съюз с Външните острови, но най-вероятно щеше да доведе до събарянето на трона на Пророците. Но не можех да видя никаква изгода за Петнистите в подобна крайна постъпка. След свалянето на Предан знанието им губеше стойността си. Даже по-лошо — щяха да свалят и кралица, която подбуждаше народа да проявява търпимост към владеещите Осезанието. Не. Заплахата да разобличат Предан беше полезна, докато той оставаше наследник на трона. Нямаше да се опитат да го убият, а само да го подчинят на волята си.